Игра на тронове [A Game of Thrones - bg]

Когато превалиха ниския рид и кралят най-сетне дръпна юздите, утрото изгряваше. Бяха вече на няколко мили южно от главната група. Робърт бе зачервен и възбуден. Нед спря до него.

— Богове — изруга той с гърлен смях, — колко е добре да се махнеш и да препуснеш така, както един мъж трябва да язди! Заклевам се, Нед, това тътрене може да влуди човек. — Робърт Баратеон не беше от най-търпеливите. — Оная проклета къща на колела, как скърца и стене само, катери се по всяко камъче по пътя все едно че е планина… Обещавам ти, ако това окаяно нещо счупи още една ос, ще го подпаля, а Церсей да върви пеша!

Нед се засмя.

— С удоволствие ще запаля факлата.

— Добро момче. — Кралят го плесна по рамото. — Да можех просто да ги оставя всичките и ей така да си продължа.

По устните на Нед пробяга усмивка.

— Вярвам ви.

— Да, да. Какво ще кажеш, Нед? Само ние двамата. Двама странстващи рицари, хванали кралския път, само с мечовете на бедрата и боговете знаят какво пред нас, и може би по някоя селска щерка или слугиня в крайпътен хан, която да ни стопли леглата вечерта.

— Де да можеше — каза Нед. — Но сега си имаме задължения, повелителю. Към кралството, към децата си. Аз към милейди съпругата ми, вие — към кралицата. Вече не сме момчетата, които бяхме.

— Ти никога не си бил момче — избоботи Робърт. — И толкоз по-жалко. Ех, какви времена бяха… как се казваше онова твое момиче, от простолюдието? Бека ли беше? Не, тя беше една от моите, боговете дано я обичат, с черната коса и онези хубави големи очи, да се удавиш в тях. Твоята беше… Алийна? Не. Ти ми каза веднъж. Мери ли беше? Сещаш се за коя питам, майката на копелето?

— Казваше се Вила — отвърна Нед с хладна почтителност. — И бих предпочел да не говоря за нея.

— Вила. Да. — Кралят се ухили. — Рядка мома ще да е била, щом е могла да накара лорд Едард Старк да забрави за честта си, макар и за час. Никога не си ми казвал как изглеждаше…

Устата на Нед се присви от гняв.

— И няма да кажа. Стига вече, Робърт. В името на обичта, която твърдиш, че храниш към мен. Обезчестих и себе си, и Кейтлин пред очите и на богове, и на хора.

— Та ти едва познаваше Кейтлин.

— Бях я взел за жена. Носеше детето ми.

— Много си суров към себе си, Нед. Винаги си бил такъв. Проклятие, никоя жена не иска в леглото си Белор Блажения. — Той се плесна с ръка по коляното. — Е, няма да те притискам повече за това, щом ти е толкоз тежко. Макар че понякога си толкова настръхнал, че май трябва да си вземеш таралеж за герб.

Изгряващото слънце бръкна с пръсти светлина в бледата мъгла на утрото. Пред очите им се разстла широка равнина, гола и кафява, монотонната й шир бе осеяна с дълги ниски хълмчета. Нед ги посочи и каза:

— Могилите на Първите.

Робърт се навъси.

— В гробище ли се напъхахме?

— На север навсякъде има гробници, ваша милост — каза Нед. — Земята е стара.

— И студена — изръмжа Робърт и придърпа плътно наметалото си. Гвардията беше спряла доста зад тях, в подножието на рида. — Е, не те доведох тук да си приказваме за гробове или да дърлим за копелето ти. Снощи пристигна вестоносец от лорд Варис в Кралски чертог. Ето. — Кралят измъкна един свитък от колана си и го подаде на Нед.