Игра на тронове [A Game of Thrones - bg]

…до деня, в който най-после дойде венчавката.

Церемонията започна призори и продължи чак до тъмно — безкраен ден на пиянство, пиршества и боеве. Сред дворците от плетена трева бяха издигнали огромен земен насип и там бяха сложили да седи Дани — до Хал Дрого, над кипящото море от дотраки. Никога не беше виждала толкова много хора на едно място, нито толкова странни и вдъхващи страх хора. Господарите на конете можеха да се обличат в разкошни тъкани и да се мажат със сладки благовония, когато посещаваха свободните градове, но навън, под откритото небе, се придържаха към старите си порядки. Мъжете, както и жените, носеха шарени кожени елеци на голи гърди и гащи, тъкани от конска козина, стегнати с колани с бронзови токи, а воините мажеха дългите си плитки с топена в земни ями тлъста мас. Тъпчеха се с конско месо, печено с мед и люти чушки, напиваха се до изнемога с ферментирало кобилешко мляко, както и с отбраните вина на Илирио, и бълваха пиперливи шеги около огньовете с дрезгавите си и груби за ушите на Дани гласове.

Визерис го настаниха малко под нея — великолепен в новата си черна вълнена туника, с пурпурен дракон на гърдите. От двете му страни седяха Илирио и сир Джора. Мястото им беше най-почетното, точно под кръвните ездачи на самия хал, но Дани долавяше гнева в люляковите очи на брат си. Не му харесваше, че седи под нея, и кипваше всеки път, когато робите поднасяха всяко поредно блюдо първо на хала и на невестата му, а пред него оставяха всичко, което те откажеха. Нищо не можеше да направи, освен да таи възмущението си, и той го таеше, но с всеки час настроението му ставаше все по-мрачно, при всяко поредно оскърбление над личната му особа.

Дани никога не беше се чувствала толкова сама както сега, седнала сред тази огромна орда. Брат й беше наредил да се усмихва и тя така се усмихваше, че лицето я заболя и сълзите неволно бликнаха от очите й. Направи всичко възможно да ги скрие, знаейки колко ще се ядоса Визерис, ако я види, че плаче, и ужасена от мисълта как ли ще приеме това Хал Дрого. Не спираха да й поднасят храна — димящи късове месо и дебели черни наденици, сочна кървава дотракска месеница и яхнии с уханни треви, а след това плодове и тънки пентоски банички, но тя махаше с ръка и не хапваше нищо. Стомахът й вреше и тя знаеше, че ако изяде нещо, ще повърне.

Нямаше с кого да поговори. Хал Дрого ревеше заповеди и дрезгави шеги към кръвните си ездачи долу и много рядко я поглеждаше. Нямаха общ език. Дотракският беше неразбираем за нея, а халът знаеше само няколко думи на далечния валириански диалект на свободните градове и нищичко на общата реч на Седемте кралства. Един разговор с Илирио и брат й щеше да е добре дошъл, но те бяха доста далече под нея.