Владетелят на океана
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Фани Лозева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят на океана». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо-Радиче и Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него, е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати в действията.
Само няколко минути след началото на битката палубата на крайцера представляваше ужасна картина — разрушения и трупове се виждаха навсякъде.
В същото време „Владетелят на океана“ беше претърпял само незначителни щети.
Като издебна благоприятен момент, „Владетелят на океана“ се втурна към противника си с намерение да му нанесе смъртоносен удар с носа си по непредпазливо изложения борд. От четиристотин метра беше даден нов залп, който превърна по-голямата част от палубата на крайцера в руини.
— Достатъчно! — извика Яниш. — Да ги попитаме дали ще се предадат.
— Ако се съгласят, че това им е достатъчно — каза Сандокан, докато наблюдаваше неприятелския кораб с блеснали очи.
Но докато на мачтата на „Владетелят на океана“ се издигаше сигналът, който предлагаше на враговете да се предадат, нов залп вместо отговор смете от палубата на парахода половината от кормчиите.
— Както виждаш, приятелю, те намират, че малко сме ги нагостили! — извика Сандокан. — Щом стрелят, ще ги потопим като плъхове.
Оръдията зареваха отново.
Неприятелският крайцер беше вече трудно подвижен и „Владетелят на океана“ се въртеше около него и го обстрелваше безпощадно. Малко по малко ответните гърмежи намаляваха и вече нямаха никакъв ефект. Крайцерът изглеждаше разбит докрай и „Владетелят на океана“ прекрати за известно време канонадата си.
— Лодките във водата! — изкомандува Яниш и напрегнато следеше движението по неприятелската палуба.
— Защо? Какво искаш да направиш? — попита учуден Сандокан.
— Той потъва — отговори Яниш. — Трябва да приберем хората.
Сандокан като че ли искаше да възрази, но замълча. Наистина, неприятелският кораб вече не стреляше. Беше се наклонил на една страна и скоро щеше да потъне. Виждаше се как малцината оцелели моряци се хвърлят във водата. Крайцерът беше обхванах от дим и огнени езици.
— Прав си! — каза Сандокан след секунда. — Трябва да им признаем, че се сражаваха геройски и заслужават пощада. Хей, лодките! По-бързо!
КАПИТАН МОРЛАНД
Агонията на смъртно ранения крайцер беше ужасна. Прекрасният параход, най-добрият от флотата на раджата на Саравак, представляваше купчина развалини, поглъщани от огъня и водата.
Тогава на палубата на „Владетелят на океана“ се показаха две девойки. Дарма, бледа като платно, се хвърли към Яниш, хвана го за ръката и го погледна с изпълнени с молба и ужас очи.
— Те потъват, потъват! — извика тя. — Спасете ги, Яниш!
Лодките вече плаваха към сразения параход. Първата, която се приближи до него, беше командуваната от Яниш.
Без да обръща внимание на гъстия дим и на облаците от искри, които обвиваха загиващия параход, Португалеца се изкачи с котешка бързина по спуснатата стълба, стъпи на палубата и заедно с половин дузина малайци затича към капитанския мостик, за да потърси командира.
Не бяха изминали още и половината път, когато палубата под краката им потрепера, оглушителен грохот се разнесе над морето и огнен стълб близна небето. Яниш и приятелите му бяха сметени от ужасния взрив във водата.
Избухнал беше барутният погреб в носовата част на крайцера. Яниш загуби съзнание и сигурно щеше да се удави, ако за негово щастие към крайцера не се беше приближила още една лодка. Хората й успяха да приберат Португалеца.
След него те прибраха и всички, които все още плуваха наоколо, и побързаха да се отдалечат от потъващия параход.
Когато се отдалечиха на няколко десетки метра, моряците от лодката видяха как палубата на крайцера се покри от кипящи вълни. Пъстрият флаг на Саравак, под който се намираше през цялото време на боя смелият параход, се мярна за последен път и изчезна в клокочещата бездна.
Като пое командата на спасителните акции, Сандокан през цялото време гледаше да е до Яниш и се опитваше да го свести. Останалите се грижеха за спасените от екипажа на крайцера. Сред тях се намираше и един млад офицер, който изглеждаше сериозно ранен. Целите дрехи на нещастника бяха покрити с кървави петна, а лицето му беше мъртвобледо. В тялото му все пак тлееше искрица живот и имаше възможност да бъде спасен.
— Най-сетне! — радостно каза Самбилонг, когато Яниш отвори очи. — Как се чувствуваш?
— Дявол да го вземе! Изглежда съм се канил да потъна. И то без да запуша за последен път — отговори със слаб глас непоправимият шегаджия. — А какво стана с крайцера?
— Вече потъна.
— А… капитанът му?
— Спасиха го. Доброто не го гори нито огън, нито във вода потъва — промърмори приятелят му, — а знаеш ли кой е той? Капитан Морланд, ето кой!