Къртицата
- Автор: Николов Любомир
- Год: 1981
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къртицата». Краткое содержание книги:
— Какво е това? — запита той шепнешком, сякаш се боеше, че някой може да го чуе.
— Нищо — отвърна Ика със странно напрегнат глас. — Стигнахме. Сега върви напред. Върви, върви! Аз ще те почакам тук.
Базил се вгледа в обтегнатото лице на момичето. Не трябваше да върви напред! Това беше клопка.
— Няма да тръгна — решително каза той. — Ще остана тук, докато не ми обясниш какво има напред.
Ика въздъхна дълбоко.
— Боиш ли се? Не се страхувай. Щом не искаш да тръгнеш сам, ще вървим заедно. После ще ти обясня.
Тя тръгна напред и Базил я последва, скован от тръпките на лошо предчувствие. Клопката беше някъде тук. Нещо страшно чакаше тяхното приближаване, за да изскочи от планината, от скалите, от гладката повърхност на разтопения камък. Но какво?
Те преминаха равното петно, извървяха още малко по дъното на долината и отново стигнаха до място, където някога бяха действували огромни температури. Чувството за опасност ставаше все по-силно, то извираше от затворената част на съзнанието и крещеше за връщане назад.
Той ускори крачка и настигна Ика. Хвана я за рамото. Момичето спря, обърна се и погледна Базил с огромните си зелени очи.
— Какво…
Базил не успя да произнесе нищо повече. Сетивата му по-скоро се досетиха, отколкото регистрираха стремителния полет на някакво дребно, удължено тяло далече напред в долината. Мисълта, която проясняваше всичко, шеметно прелетя през мозъка на Базил и тялото му, получило само една заповед, заживя свой самостоятелен живот на мълниеносно движение, където времето се измерваше с хилядни от секундата. Ръцете му сграбчиха момичето, хвърлиха го на скалата и той се метна отгоре, обърнал глава назад, към изхода от долината.
Той още падаше — бавно, неизмеримо бавно в сравнение с ускорените му реакции. Втвърдените мускули на лицето притискаха с всички сили клепачите, но дори през тях си проби път ослепителната бяла светлина, която опали гърба му. На гърба му гръмотевично се стовари ударът на вкоравения от титанични сили въздух. Усилията му да се удържи бяха нищожни пред този напор. Огненият ураган го откъсна от земята и го запрати — нищожен, дребен, безсилен — някъде далече напред, в мрак и тишина.
Съзнанието се върна към него бавно и мъчително. Лежеше по очи на студената скала и дребните камъчета болезнено се впиваха в тялото му. Събра сили и надигна глава.
Долината лежеше мъртва и тиха под лъчите на обедното слънце. Всичко беше спокойно, сякаш никога не бе имало взрив.
Болката изпълваше тялото му, но оставаше някак настрана, без да му пречи да мисли. Сега той знаеше какво се е случило.
„Ядрен взрив… — помисли Базил. — Странното е само това, че останах жив на такова разстояние от епицентъра. Нелогично… Освен ако зарядът е бил тактически, минимален. Но това означава, че тук са много по-напреднали в ядрената физика, отколкото предполагах. И все пак е странно… Толкова развита наука да е свързана с едно изостанало общество…“
Изправи се бавно, несигурно на треперещите си крака. Огледа се. Ика беше изчезнала.
Вече нямаше съмнения. Това беше капан. Момичето го водеше на смърт и беше готово да загине заедно с него.
Трябваше да се измъкне от тази долина. Базил закуца по обратния път. Той крачеше с мъка по дъното на долината, препъваше се и мислеше за странната омраза на Ика.
Когато излезе на открития склон, студеният вятър го блъсна в гърба, проникна през дупките на изгорената дреха и облекчи болките в гърба.
Два часа по-късно стигна до малкото селище. Вече се чувствуваше по-добре, но трябваше преди всичко да приготви някакво лекарство против лъчевата болест. Не се съмняваше, че е получил опасна доза радиация. Условията тук бяха примитивни, но все щеше да направи нещо. Все пак приложната фармацевтика и токсикология са велика сила…
Землянката на Ика беше пуста и това го разтревожи. Положението на момичето не беше по-добро от неговото. Трябваше да я намери и да я лекува. Иначе… Той дълго приготвя необходимата смес. Оскъдните средства, които имаше на разположение, го вбесяваха. Трябваше му магнезий, хлор, натрий и още много съставки, а от тях нямаше и следа. Дойде му спасителната идея да използува обикновена готварска сол. Ала след дълго разпитване из лагера узна, че солта е една от най-големите ценности в тези планини и се добива чрез дълги и опасни търговски походи в районите на други племена. Най-сетне Раппар се смили и след продължително ровене из землянката си скъпернически подаде на Базил щипка сол.