Къртицата
- Автор: Николов Любомир
- Год: 1981
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къртицата». Краткое содержание книги:
— Ще дойде! Непременно ще дойде. Само веднага изпрати човек.
Старецът обеща, сбогува се и тръгна към другия край на долината. Базил постоя, загледан в разровената яма, после се спусна в нея и започна да изхвърля с шепи пръстта. Жилището трябваше да се възстанови.
Скоро се появи и Ика. Без да обръща внимание на Базил, тя скочи до него и се включи в работата. Така, без да говорят, без дори да се гледат, те разчистваха срутената землянка, като внимателно отделяха от пръстта всичко, което намираха — обработени камъни, парчета от сламениците, навити въжета. Отделно подреждаха коловете, които служеха за облицовка на стените. За щастие почти всички бяха здрави и можеха да се използуват повторно.
Без инструменти работата беше тежка. До вечерта едва успяха да оформят наново землянката и да забият край стените част от коловете. Трябваше да нощуват под открито небе.
Те подредиха парчетата от сламеника, легнаха, опрели гърбове, и се завиха с кожите и платнището. Мълчаха. Топлината на телата им изпълваше тясното пространство под тежките завивки. Като бавна вълна нощният хлад се спускаше над долината и носеше хилядите планински шумове. По ясното черно небе сред безбройни звезди плуваха двете луни — Ело и Кертан. Откъм гаснещия огън долитаха тихи гласове. Двамата лежаха неподвижно, заслушани в дишането си.
Късно през нощта Базил се събуди. Ика стенеше насън мъчително, страшно, като пребито животно. Долината спеше, облаци бяха закрили звездите и в дълбоката, мрачна тишина тези стонове действуваха покъртително. Изтръпнал от жалост, Базил прегърна тръпнещото момиче, притисна го към себе си с всички сили, сякаш за да го спаси от смъртна опасност. Свита в прегръдките му Ика хлипаше, после изведнъж въздъхна и се отпусна. Дишането й се успокои. А Базил още дълго лежа буден и напразно се мъчеше да разбере какво го вълнува в това нещастно и сърдито момиче.
Мрачното настроение на Ика сутринта го разочарова. Беше очаквал, може би малко наивно, че след този нощен плач нещо ще се промени. Но момичето си оставаше все така недружелюбно. За два часа заедно довършиха работата по възстановяването на землянката. Вече отново имаха дом. Ала това не ги радваше.
Седяха на земята и си почиваха. Недалече другите жители на долината продължаваха да възстановяват своите жилища. Прегърнала коленете си, Ика напрегнато мислеше за нещо, навярно неприятно, ако се съдеше по лицето й. Неочаквано тя вдигна очи и промърмори на себе си:
— Какво пък… Толкова по-зле.
Разтърси глава, като че искаше с този жест да затвърди решението си, след това се обърна към Базил.
— Искаш ли да видиш нещо интересно?
— Какво?
— Не питай — сърдито каза Ика. — Ще видиш сам. Ако искаш, тръгвай с мен, без да задаваш въпроси. Ако не — стой си тук.
Базил вдигна рамене. Загадъчното предложение го смущаваше, но вероятността да види нещо интересно не трябваше да се изпуска. Ика стана и той я последва.
След като преминаха запълнената със срутени скали клисура, момичето поведе Базил наляво, но скоро се отклони по съвсем непозната пътека. Изкачваха се стръмно нагоре, край сипеи и скали, през гъсталаци от бодливи храсти. От време на време спираха за кратка почивка и без да си отдъхнат докрай, продължаваха пътя. Сега Ика изглеждаше неуморна. Като че нещо я привличаше нагоре към билото. Но и на билото спряха само за минута. Брулен от студения вятър, Базил стоеше над планината и от всички страни виждаше едно и също — остри сиви зъбери, голи безводни склонове, разкъсани от чудовищните сили на земетресенията, дълбоки долини, където би трябвало да текат реки, но нямаше дори ручеи, безформени купчини скали и черни гъсталаци. Високо в небето се издигаха мрачни вулканични върхове, над които висяха огромни димни шапки. В далечината над един от върховете подскачаха алени огнени пръски.
— Да вървим — нетърпеливо каза Ика и заслиза надолу.
И отново започна това необяснимо препускане към незнайната цел. Двамата слизаха почти тичешком по стръмната пътека, подхлъзваха се, падаха. Изпод краката им се търкаляха камъни.
После се появи долината — дълбоко корито на отдавна пресъхнала река. Беше толкова широка, че срутванията не можеха да я запълнят и двамата безпрепятствено свърнаха надясно. Пак започнаха да се изкачват, но сега наклонът не беше толкова стръмен.
Изведнъж Базил видя петното.
Всъщност това не можеше да се нарече петно. Широка площ, обхващаща дъното и част от скалите на долината, беше покрита с гладка стъкловидна кора, сякаш някой някога беше разтопил камъните и те в дългото си изстиване бяха образували равното покритие. Оттогава бяха изминали много години, защото сега кората беше натрошена на места от земетресенията, върху нея лежаха скали, съборени от стари и нови срутвания. Но Базил усещаше непонятна тревога, нашепвана от безпогрешния глас на скритата памет.