Къртицата

Базил не усещаше ножа, който притискаше бузата му. Не знаеше къде се намира. В целия свят за него съществуваше само този миг и тази нощ, и това нежно, дребно, безпомощно, отчаяно и влюбено същество, и безкрайно страдание, жал и обич, и една безконечна прегръдка, която се слива с нощта, с вечността, с мрака, изпълнен от хилядите мъгливо ослепителни светлинки на щастието, и шепот на объркани, хубави думи, и нейното тяло до него, целувки, забрава, всичко и нищо, слънце в тъмния свят, обичам, обичам, обичам, обичам…

Те лежаха един до друг под кожената завивка. Свита под мишницата на Базил, Ика беше положила глава върху гърдите му и с учудени, широко разтворени очи гледаше в мрака. Безмълвието наоколо се обтягаше и в един миг гласът на момичето го разкъса:

— Не вярвах, че може да има такива хора… Откъде идваш?

Базил я притисна към себе си. Не помнеше нищо, но трябваше да говори, да разкаже нещо хубаво. И разказът започна сам, разказ за една далечна страна, в която всички са щастливи, в която всеки е свободен и може да обича, в която всички имат всичко и не се боят от силите на природата, защото отдавна са ги покорили, в която хората си желаят само добро…

— Не вярвам — остро каза Ика и в гласа й прозвучаха останки от старата злоба. — Ти си едно, светът е друго. Преди да се развали радиото на Раппар, слушах редовно предаванията от целия свят. Навсякъде е едно и също.

— Нима знаеш чужди езици? — изненадано запита Базил.

— Знам — горчиво произнесе момичето. — Баща ми беше кадрови зебарски офицер. Воювал в Елпа и Хамана преди да го пленят в боевете и да го доведат тук, в Аткран. Знаеше добре езиците на трите държави…

— И са го оставили жив? — Базил потръпна при спомена за екзекуцията на площада.

— Да… понеже признал за справедлива каузата на великия Аткран. Какво пък, страната има нужда от хора. Затова се и оженил… Помня го — беше слаб, сух и вечно изплашен. Нощем слушаше предавания от Хамана и Зебара. Когато навърши осем години и се научи да пише, брат ми написа донос срещу него… Така се разделихме. Аз попаднах в общежитията на детската организация… Нали знаеш, младите агали. Железен режим, работа и военни упражнения до изнемощяване, родният марш по седем пъти на ден, бой за всяко провинение, в по-сериозните случаи карцер или съд. Там се влюбих… Разбираш ли ужаса? Бях на тринадесет години и се влюбих в един от възпитателите. Красив, силен… Изглеждаше добър… Едва по-късно разбрах, че те сами си разпределят ролите, за да ни командуват по-добре. С добро и със зло… Написах му писмо… Глупаво, детинско писмо…

Ика се задъхваше. Гласът изтъня в стегнатото й гърло. Базил усети, че сега ще чуе нещо страшно и се помъчи да я спре.

— Помълчи, Ика. Не трябва…

— Трябва! — злобно каза тя. — Трябва да знаеш всичко. Иначе няма да разбереш. Той ме покани в стаята си. Вечерта. Там ме чакаха още осем възпитатели. Исках да избягам, но те заключиха вратата. После ми обясниха, че дължа всичката си любов само на нашата велика държава. А ако искам още нещо, те ще ми го дадат. Завързаха ме за леглото…