Къртицата

— Видях те как тичаше. Имаш невероятно равновесие. Да не би да си бивш пилот?

— Не помня, казах ти вече.

— Нищо, не се сърди. Аз само питах… А трябва да ти благодаря. Едва от три дни си тук, а вече направи толкова много… Видях как спаси детето. Знаеш, имаме само три деца. Тук ражданията са редки, пък и често се раждат такива… Е, разбираш ме. Знаеш как треперим над децата. Просто не мога да си представя с какво да ти се отблагодаря…

Базил смутено размаха ръка.

— Глупости! Е, ако толкова искаш да ми се отблагодариш… поръчай на някой опитен ловец да хване жив агал. Много искам да видя как се променя това животно.

— Още утре ще го имаш — гордо заяви старецът. — Да се хване агал е най-простата работа. Ако искаш още нещо…

— Нищо не искам — отсече Базил и легна по гръб.

Високо в синьото небе висяха перести облаци. Беше топло и спокойно след преживения ад. В тишината досадно бръмчеше гласът на Раппар:

— …защото, разбираш ли, ние много ценим децата. Рядко се раждат нормални деца. Трудно е в толкова малка група… Групата на Рейнат е по-голяма, но и там е същото. Понякога се раждат такива изроди, че незабавно ги хвърлят от скалата на спартанците…

Нещо се пропука в съзнанието на Базил. Скалата на спартанците! Спартанци! Това беше негова дума и никой в този свят не можеше да я знае! Без да осъзнава какво върши, той скочи и стисна костеливите рамене на стареца.

— Каква е тази скала? Какви спартанци? Говори!

— Скалата на па… пас… спартанците… — езикът на Раппар се преплиташе от страх. — Ние не правим така… Ние се грижим за децата докато оцелеят или умрат… И в групата на Рейнат престанаха да правят така, откакто се появи онзи, черният.

— Кой? — почти обезумял от надежда изрева Базил.

— Той… той нарече така скалата… Казва, че някакви спартанци правели същото…

— Името му!

— Тар… Тер… Не, спомних си — Антеро. Да, точно така, Антеро. Черен, голям, сега той е съветник на Рейнат, но всъщност всички заповеди идват от него.

Базил пусна рамото на стареца. Чувствуваше се удивително спокоен.

— Слушай ме добре, Раппар. Незабавно изпрати някой от ловците при Рейнат. Нека съобщи на Антеро, че неговият приятел Базил е тук.

Раппар боязливо се дръпна настрани, помляска с хлътналата си уста и започна да се вайка.

— До Рейнат е далече, много далече. И пътят е опасен. А пък най-добрите ловци сега са зле, сам знаеш.

— Тогава ще тръгна сам — решително каза Базил.

— Не! Няма да те пусна! Ще намеря някой от здравите. Ти си нужен тук.

Базил разбра, че упорството на стареца е сломено. Усмихна се и отново седна на земята.

— Колко е пътят до групата на Рейнат?

— Мммм… Един ден… нощувка по пътя… после още… Да! След четири дни пратеникът ще се върне.

— Много е.

— По-бързо не може. Знаеш ли какъв е пътят? Трябва да се мине край три вулкана, а отровните зони брой нямат.

— Е, съгласен съм — кимна Базил. — След четири дни ще чакам Антеро.

— Той може да не дойде — усъмни се Раппар.

Базил тръсна глава с непонятна за самия него увереност.