Изповедите на един буржоа

По-късно сред моите връстнички никога не срещнах този тип жена. Мисля ли за Жюли, се убеждавам, че жената от миналото столетие действително е била друг тип — аз познавах вече само гърли. Мили, талантливи, празни или съдържателни, добронамерени или малки злосторни гърли, които понякога учеха химия, понякога раждаха и кърмеха, понякога флиртуваха и понякога обичаха, вероятно живееха „по-здравословно“, отколкото жените от миналото столетие, но по същина си оставаха изцяло гърли; а не онези „женствени жени“, както понякога в своите терзания и неудовлетвореност назовавах онзи, другия тип, и каквато например бе Жюли. В съществото на Жюли усещах нещо от онази тиха, несъзнателна, съвсем не романтична женска героика, която винаги ми е липсвала у следвоенната жена. Осъществяваше своя деен и „голям“ живот чрез най-обикновени и почтени средства. И като писателка беше по-честна, по-съвестна от онези „публицистки“, които обсаждаха редакциите след войната. На някакъв свой език отпреди сто и петдесет години, който бе пълен с „ах“-кания, с „бидейки“ и с „мадам“, тя запечатваше на хартията простички и чисти истории, „взети от живота“, което по правило винаги е недостатъчно — но поне пресъздаваше наблюденията си с почтени подбуди и забавно повествование. Тя ме научи да обичам французите — без умисъл, несъзнателно ме водеше към латинската яснота, започнах да се досещам, че съществува друга, по-логична, по-проста и безпристрастна култура от тази, в чийто гъсталак бях възпитаван.

Тя ме запозна с първия писател от плът и кръв. Това беше Бела Паулини67, превъзходният хуморист, който по онова време редактираше пикантния журнал „Фидибус“. Вървяхме по Кръговия булевард, Паулини пиеше шприц зад засадените в бъчви лавъри на една гостилница, стана от масата, пресрещна ни и с преклонение поздрави Жюли. Не мога да си представя какво ли имаха да си приказват тези двама души, дошли от два свята, още по-малко вероятно бе господин редакторът Паулини да поиска за „Фидибус“ ръкопис от строгата моралистка леля Жюли… Във всеки случай той бе първият писател, с когото се запознах, и завинаги запомних плешивата му глава, попското лице и насмешливия поглед. „Такива са писателите!“ — си помислих. Понякога, със съзнанието за дълг, Жюли ме водеше в музеи, но препарираните животни и праунгарските бойни сечива досаждаха еднакво и на двама ни, почти толкова, колкото и културно-просветните сказки в „Урания“ с прожектирани илюстрации; след няколко такива скучни до болка експеримента в неделя следобед започнахме да ходим по-скоро на сладкарница или в Операта. Веднъж ме заведе в редакцията на „Пещенски вести“, обходихме открай-докрай празните стаи, жадно вдишвах киселата миризма на хартия и печатарско мастило и гордо поглеждах Жюли, моята превъзходна леля, която имаше достъп до такива възвишени места като редакцията на един ежедневник… Постоянно работеше върху своите романи, чиято тема бе плетеница от елементи, взети от „живота и фантазията“. Бе написала и една театрална пиеса, изпрати ръкописа на адреса ми в Германия с онази по-скоро интуитивна, отколкото споделена молба да я поставя на немска сцена. По време на странстванията си обаче аз, с юношеска безотговорност, изгубих някъде ръкописа на драмата. Никога не ми потърси сметка за това, беше се примирила с невъзвратимото; сетне чух от други, че приела загубата на своята драма за тежък удар, съдбовен удар, унищожил шансовете на един живот. Превеждаше много и печелеше крайцери. По-късно името й бавно се изгуби от публицистичните рубрики в журналите. „Изчерпах се“ — каза, примирена със съдбата. У дома обаче, скришом, продължаваше да пише романите си.