Изповедите на един буржоа

През годината, когато записах първия семестър, той беше ректор на пещенския университет. Един предобед се явих при него. Прие ме в парадната ректорска зала; беше седнал на някакво резбовано писалище, дебел и могъщ, и — кой знае защо? — ми подейства както английският крал Хенри VIII от картината на Холбайн. На врата му висеше ректорският ланец, а една кърпа за храна, която хлабаво бе затъкнал в отвора на жилетката си, закриваше внушителния му корем. С ръката, в която държеше вилицата, благосклонно ми махна да се приближа; тъкмо хапваше яхния за закуската в десет и там, пред него, на ректорската маса стоеше малка порция вкусна, ароматна яхния и чаша пиво; хранеше се грижливо, с апетит и очевидно не го занимаваше особено достолепието на парадната, официална зала. Гледах го с благоговение, в очакване грамадният човек да свърши и с последния залък. Сетне ме хвана под ръка и ме въведе дружелюбно в залата, показваше ми картините, които и той самият не познаваше. Спряхме пред символизиращите достолепието на факултетите боздугани и замислено се загледахме в тези чудатости. „Какво е това, чичо Бени?“ — попитах го аз. — „Понятие нямам“ — каза и сви рамене. Погледнах го с признателност и го обикнах заради това свиване на раменете.

Първата ми студентска книжка беше подписана от него със заоблени, едри букви в качеството му на „rector magnificus“; придружи ме до вратата и усмихнат каза, че по право сега той е „негово превъзходителство“, понеже в някогашния свят тази титла се е полагала само на трансилванския княз и на ректора на университета; говореше дружелюбно с мен, попита за семейството; сетне сякаш ме забрави, върна се на масата, изпи остатъка от пивото и ме отпрати с движение на ръката. Слушах няколко негови лекции от прилежност, понеже в края на първата година правото ми омръзна и се прехвърлих във филологическия факултет; през първата година още не можех да посещавам часовете му, а по-късно се отписах от университета и завърших в чужбина. Сетне не съм го виждал с десетилетия. Вече бе навършил години, когато се оттегли в пенсия; живееше край Дунава, в едно от курортните селища, ставаше в зори, къпеше се в Дунава вече осемдесетгодишен и от сутрин до вечер работеше в стаята си, облакътен на облегалото на пюпитъра. Съчиненията му бяха издадени от неговите възпитаници и почитатели и на осемдесетия му рожден ден в негова чест бе устроено голямо тържество в пещенската Бална зала. Надошли негови колеги-преподаватели, бивши възпитаници, бележити адвокати и съдии от страната, около две хиляди души, на празненството дошъл и министърът. В уречения час напразно го чакали. Изпратил писмо до министъра, благодарял му за честването и молел за извинение, задето не може да дойде, но „не му било позволено да съкращава живота си с подобни неща“. Беше страстно привързан към живота и неизчерпаемите ресурси, с които работеше, бяха значително повече отколкото за среден по продължителност живот. Всичко около него бе така изобилно и антично запазено; животът му се захранваше от неизчерпаеми запаси.