Изповедите на един буржоа

Леля Мари имаше лозе в Токай и от гроздето се прехранваха всичките родственички. По гроздобер фамилията се преселваше в токайската къща, само леля Мари оставаше у дома и с пратеници, чрез сложна куриерска служба ръководеше от леглото гроздобера. Всяка година лозето бе на загуба и при все това, по най-загадъчен начин, те преживяваха от него прилично. Всяка година на Мариин ден леля Мари канеше на „чай“ роднини и приятели: изнасяха мебелите от жилището, чичо Казмер идваше на еднодневен гастрол, точеше вино и настройваше пианото. Разбира се, на тези семейни „чайове“ се пиеше всичко друго, само не и чай; в шест следобед пристигаха офицерите от гарнизона — внучката на леля Мари бе омъжена за офицер — и приятелите на чичо Казмер от финансите, пианото, взетите назаем маси в жилището се огъваха под тежестта на отрупаните със студени меса блюда, редувайки се, офицерите сядаха на пианото, и наставаше някакво мрачно ядене и пиене, неутешимо ядене чак до сутринта, сякаш гладни, опечалени хора се бяха събрали на помен… До сутринта всичко биваше изядено, сетне в жилището на улица „Мария“ цяла година отново не стъпваше мъжки крак. Леля Мари имаше ужасна слава. Мястото на Гизела скоро беше заето от Берта, помощник-пощальонката от Шейеб, защото леля Мари обичаше наоколо й да живеят много хора.

Тази светска обител, тази жилава, малка женска република беше „истинското“ семейство: като в някакъв официален център тук се стичаха новини от различните крила на фамилията, тук се завеждаха, един вид регистрираха известията, поставяха им коментарни бележки и от време на време чрез подробни бюлетини информираха обществеността за фамилните събития. Лелите седяха във вмирисаните на компоти и нафталин стаи и съхраняваха духа на фамилията. От нишките на кърви и спомени, на трагедии и емоционални дрипи, на клюки и интереси те сплитаха вечно менящата се, нескончаема митология на фамилията. Все умираше някой, естествено, „преждевременно“, защото вероятно можеше още да поживее, ако „се беше пазил по-добре“, или „ако докторът бе познал навреме болестта“ — но фамилията продължаваше да живее, загадъчното тяло, фамилията бе дружна и сплотена, може би все пак животът на фамилията стоеше на първо място, а не „преждевременната“ трагедия на Дежьо или на Менци… Леля Мари и старите моми, които бе насъбрала около себе си, подозираха, че смъртта на индивида е винаги „преждевременна“; навреме навярно въобще не можеше да се умре… Но фамилният мит беше жив и това мистично самосъзнание даваше житейска сила на всички нас, които със своите постъпки обагряхме фамилната притча. И в периоди, когато човечеството е принудено да живее без голяма, обща митология, значителен извор на преживявания става миниатюрната световна история на фамилията. Тя има своя Олимп и своя Хадес; в леглото, сред възглавниците, леля Мари старателно класифицираше фамилните членове и определяше кой за къде е.