Изповедите на един буржоа
- Автор: Мараи Шандор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мартин Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изповедите на един буржоа». Краткое содержание книги:
Един ден се пресели и тя, без желание и преждевременно, и по всяка вероятност се е озовала в Хадес, където от десетилетие спори с роднините… Но затова пък Гизела дълго и щастливо живя с речния пазач. В двора на Мария винаги казваха, че Гизела е глезеното дете на Фортуна.
11
Фамилията беше една; но дали бе само това и толкова? Останали са имена, фотографии, устни, очи, жестове, някои мебели и понякога, в лабиринта на нервите — известен смут и колебливост, че човек не е съвсем сам, че има нещо общо с материята и силата, които като личност е получил даром и е длъжен лично да предаде по-нататък в човек или постъпка… Не бе „обикновена“ фамилия, защото такава навярно не съществува; сложна фамилия беше, гняв, страсти, интереси свързваха в едно различни по кръв и по склонност хора; с времето това множество от чужди хора се бе сплотило добре като фамилия и дори в суровите времена, сред помитащото класите, бурно течение съумя да се съхрани като някаква надкласова, здрава малка общност. Бе нееднозначна фамилия, пълна с гняв и саможертва, с духовни просяци и твърдоглави индивидуалисти, бяха градски буржоа и когато аз започнах живота си сред тях, вече бяха достигнали до опасния, кризисен период в живота на гражданското съсловие. Дължа всичко на тях; и ми беше непосилно трудно да забравя и да унищожа в себе си онова, което съм взел от тях.
Изцяло навярно така и не съумях.
III
1
И зиме, и лете в седем сутринта отивахме на служба в църквата на католическия орден. Възпитаниците от по-долните отделения, децата, слушаха тихата служба прави; учителите ни позволяваха да сядаме на църковните пейки едва от пети клас нагоре. Църквата не се отопляваше и през влажните, мъгливи зимни утрини настръхнали потропвахме с крака по студения каменен под, тридесетминутната тиха служба, колениченето, войнишкото стоене ни изнуряваше жестоко и най-често пристигах за първия учебен час с главоболие, изнервен. От пети клас нататък службата бе вече почивка, който искаше, можеше да си подремне върху широките пейки на мрачния храм, недоспалият ученик можеше да разиграе дълбоко благоговение, като се отпусне със сключени ръце на плота, скрие лицето си в ръце и уютно навакса пропуснатото от утринния юношески сън. Неделните песенни служби траеха по час и половина; често се случваше от стоенето, от дима на тамяна на някои анемични, по-неспокойни ученици от началния курс да им прилошее, в непоносимия задух на претъпкания с вярващи храм и възрастните неохотно издържаха да стоят прави в продължение на час и половина. В неделя се събирахме по отделения и с церемониално шествие се отправяхме към църквата на католическия орден. След песенната служба идваше проповед. Някъде към обед напускахме храма. От неделния предобед оставаха само жалки отломки. Нашите възпитатели строго следяха за посещенията в храма, отговорниците ни проверяваха по списък и всяко пропуснато богослужение трябваше да бъде извинено, както пропуснатите учебни часове.
Колкото и уморителни да бяха тези утринни служби, до четвърти клас посещавах храма с желание, бях усърден анагност и въобще се чувствах уютно в близост до олтара. Обичах даже миризмата на църква, особено напролет, когато украсяваха олтарите с цветя и със зелени борови клонки и ароматът на цветята се смесваше с тръпчиво-киселата миризма на свещите. Не понасях единствено дима на тамяна и бягах от него като сатана. Усетех ли задушливия мирис на тамян, прежълтял и позеленял се измъквах, клатушкайки се, от църквата, гадеше ми се и повръщах. На делничните тихи служби такава опасност не ме застрашаваше. И до днес споменът за някоя майска утринна служба ме изпълва със свежи, кротки цветове. Слънцето се процежда на дебели златни ивици през железните решетки във високите метър и половина прозоречни ниши на храма, олтарът е покрит с прясно колосана, поръбена с дантела, снежнобяла кърпа, само две свещи горят от двете страни на олтара, зад подпряното на поставки евангелие свещеникът във виолетова или златисто-бяла литургийна одежда прави едно-друго и тихо ме напътства, докато аз по стихар, с червена пола на анагност току се препъвам по стъпалата на олтара, помагам в прелистването на литургийната книга, наливам на тънка струйка кисело вино за комка в потира и вода върху ръцете на свещеника — … „Introibo ad altarem dei…“71 — мърморя с убеждение, когато идейки от сакристията, пристъпваме пред стъпалата на олтара и при освещаването на нафората и виното разтърсвам гордо звънеца, чиято сребристо-свежа музика се разлива из храма. Тази тишина е толкова сладка, лъчиста, ароматна, мърморенето на свещеника е така приспивно, че ме обзема желание да приседна на стъпалата на олтара и свит на четири да заспя сред тихото жужене в тази благоразположена и благовонна среда. „Et cum spiritu tuo…“72 — меля стреснато, щом свещеникът даде знак. През първите учебни часове все още ме съпровожда споменът за мириса на цветята и свещите в храма, ромонът на латинските слова, милостивата, всепрощаваща атмосфера на тихата мистерия.
71
Пристъпвам към Господния олтар. (Бел.авт.)
72
И с душата Твоя… (Бел.авт.)