Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
— Но кой може да е? Кейтсби и Мелфорд заминаха за Нотингам и винаги можем да разберем кога са пристигнали там. Предполагам, че някой би могъл да дойде от Ройстън, да мине покрай нас в мъглата, за да го причака…
Водачът се приближи и се развика на странния си диалект. Бенджамин учтиво го помоли да изчака.
— Значи, Роджър, мислиш, че трябва да отидем в „При платнохода“ в Лестър.
— Да, господарю. Може там да открием нещо, което да обясни смъртта на Ървайн и да има връзка със смъртоносните стихове на Селкърк.
Глава шеста
Подкупихме водача със сребро и обещание за още, ако ни заведе до Лестър. Ден по-късно си пробивахме път по улиците и алеите на града. Бог ми е свидетел колко мръсна и отвратителна беше тази работа: помня смрадта, претъпканите къщи и вонящите канавки, които лъхаха като врящ казан в горещия ден. Най-сетне открихме „При платнохода“ на един запуснат пазарен площад под градските стени. Къщите от двете страни бяха мръсни и порутени. Старо куче лежеше и дишаше тежко под малкия кръст на площада. От време на време ставаше и облизваше краката на обсипания със струпеи просяк, здраво окован в прангите. Беше вечер, пазарът беше приключил и продавачи и клиенти се бяха настанили под платнените навеси на малките шатри, където се продаваше ейл. Бенджамин посочи към „При платнохода“ — малко заведение от три постройки с голям зелен клон, окачен под стряхата и крещяща табела, която едва-едва се крепеше над олющената врата. Пред входа стояха няколко търговци, които продаваха ярко оцветени панделки, ръкавици, сливи и зелени ябълки. Пробихме си път между тях и влязохме в кръчмата, като оставихме водача навън да пази конете.
Общото помещение в кръчмата беше хладно и миришеше на мухъл, масите бяха обикновени бъчви, заобиколени с разнебитени столчета, а край стените имаше пейки. Един търговец по пътя ни беше предупредил да не пием вода, нито пък от мътния ейл, защото чумата наскоро беше вилняла в града и потоците можеше да са още заразени. Господарят ми поръча кана вино и разпита прислужницата, червенобузеста мома, която щеше да бъде доста хубавичка, ако си беше запазила зъбите. Галантен, както винаги, Бенджамин я остави да отпие от чашата му и пъхна едно пени в малката й, загрубяла ръка.
— Момиче — попита той, — спомняш ли си мъж на име Ървайн — младолик, с пясъчноруса коса — който може да ти се е сторил малко потаен? Говори като шотландец.
Момичето изглеждаше объркано, затова му повторих описанието, докато потъвах в ясните му сини очи. После поклати енергично глава и забърбори оживено, макар че разбирах само половината от онова, което казваше. Очевидно Ървайн бил постоянен посетител в кръчмата.
— Първо дойде сам — заяви прислужницата. — Яде и пи много и всички посетители го харесаха, макар да беше шотландец — тя спря, намигна на господаря ми, отпи отново от чашата му и грабна второто пени, което той й подаде. — Но после — продължи момичето като дете, което разказва приказка — стана потаен и уединен, сядаше в ъгъла и се срещаше с един неприятен човек. — Тя присви очи, за да си припомни по-лесно. Непознатият имаше тъмнокестенява коса, превръзка на едното око и пурпурно родилно петно на бузата.
— Англичанин ли беше? — попитах я аз.
Тя се засмя и поклати глава.
— Истински шотландец. Пиеше като смок и не разбирах хрипливия му говор.
— Ървайн остави ли нещо след себе си? — запита господарят ми.
— О, не. Аз почистих стаята му — тя ме изгледа лукаво. — Или поне се опитах.
— Защо казваш това? — остро попита Бенджамин.
— Защото беше оставил рисунка на стената. Господарят побесня и ме накара да я измия.
— Каква беше тя? — попитах аз.
— Голяма птица — отвърна прислужницата. — Беше я изрисувал с въглен. Голяма птица със свиреп клюн и корона на главата.
— Като орел ли? — попитах аз.
— Да, да — отвърна момичето.
— Ами странният приятел на Ървайн? — попита Бенджамин. — Какво правеше той?
— Нищо, само разговаряше с него, после си тръгна, а Ървайн също потегли скоро след това.
Благодарихме на прислужницата, която не можеше да ни каже нищо повече. Прекарахме още известно време в Лестър, като обхождахме кръчмите, за да разберем дали някой друг не е виждал странния познат на Ървайн. Но навсякъде срещахме неуспех. В края на втория ден в града бяхме уморени и мръсни, и бързахме да си тръгнем.
Пътувахме два дни обратно към Ройстън с водач, който беше също толкова уморен от нас, колкото ние отвратени от него. Въпреки промяната на времето имението изглеждаше все така неприветливо; мрачна, ниска купчина постройки, скрита зад напукани, покрити с мъх стени. Мелфорд и група стрелци ни поздравиха на портата. Над тях, с почерняло лице и изплезен език, танцуваше във въздуха един от кухненските прислужници.