Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Той поклати глава и се взря в слънцето, което вече пробиваше през завесата от мъгла.

— Този манастир е лошо място — промърмори Бенджамин.

Стомахът ми се сви. Беше ли разбрал господарят ми?

— Лошо място — повтори той и ме погледна. — Ървайн вероятно е бил убит там. Игуменката има пръст в тази работа!

Погледнах го изумен.

— Първо — продължи Бенджамин, — когато пристигнахме в „Колдстрийм“, игуменката каза, че не е виждала Ървайн.

— Но търговецът може да й е казал.

— Откъде ще знае? Кесията му беше открадната и ти намери тайния джоб. Но още преди това игуменката го нарече „Джон Ървайн“. — Изглежда беше разпознала трупа и знаеше името му. Аз не съм й го казвал, а ти?

Поклатих глава.

— Но какво те кара да мислиш, че е бил убит в манастира? — попитах аз.

— Това е вторият ми довод: когато бях на манастирската стена видях пресни конски фъшкии близо до главния вход; не бяха от нашите коне, а игуменката каза, че никой не е идвал в манастира. — Бенджамин вдигна ръка, за да подчертае думите си. — Забеляза ли — попита той, — че в градината земята беше поръсена със ситен бял пясък? По ботушите на Ървайн имаше следи от него. И накрая, връзките на гамашите му бяха вързани наопаки, сякаш някой друг го е направил набързо. — Бенджамин ме погледна косо. — Подозирам, че бедният Ървайн е бил убит в манастира, когато е събул панталоните си, или за да се облекчи, или… — Гласът му заглъхна.

Потръпнах от страх и потърках гърлото си, щипейки силно кожата. Бенджамин вероятно беше прав. Ървайн беше убит, не докато се е готвел да се облекчи, а да изпълни същите любовни задължения като мен. Тихичко се заклех да не се връщам в „Колдстрийм“.

— Можем да се върнем — промърмори Бенджамин, сякаш прочел мислите ми. — Но разбира се — добави той, — това нищо няма да докаже. Игуменката ще отрече обвинението и ще повика шерифа или някой местен съдия, когото държи в ръцете си. Освен това — въздъхна той, взирайки се в мъглата — имаме много малко доказателства.

— И сега, господарю — отвърнах аз, — отново се връщаме с подвити опашки! Селкърк беше убит, преди да разберем нищо. Рутвен е мъртъв, а сега и Ървайн. — Хрумна ми безумна мисъл, но аз я прогоних: да не би Бенджамин да бе убил Ървайн? Беше ли излязъл, за да го причака в мрака на нощта?

— За какво мислиш, Роджър?

— Мисля си — излъгах, — че Ървайн е посетил „При платнохода“ в Лестър. — Извадих парчето пергамент, което бях намерил у трупа.

— Странно — забеляза Бенджамин, наблюдавайки ме внимателно, — убийците не са го намерили.

Свих рамене.

— Налагало се е да действат бързо. Взели са кесията му и са го оставили на гарваните. Нали разбираш — допълних аз, — че игуменката може да е съучастница в убийството на Ървайн, но убиецът трябва да е някой от спътниците ни в Ройстън? Само те, както и кардиналът, знаеха, че Ървайн ще дойде тук.