Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
— Вземи ги, давам ти ги от сърце — настоя той.
— Не, благодаря.
— Знаеш ли… мисля, че си доста сложен тип.
— Не повече от всеки друг. Просто ме мързи да ги пека.
— Добре де, обичаш ли омари, или не обичаш?
— Направо ги обожавам, ако това имаш предвид.
Той затвори вратата. Помислих, че ще си тръгне, но всичко стана много бързо: чух ПРАС-ХРАС — общо взето, някакъв подобен кошмарен шум, — след което Фин ми подаде два съсечени наполовина звяра и прибра ножа си.
— На мен също не ми е особено приятно — промърмори той.
— Слушай, имам усещането, че не разбираш поведението ми. Но е излишно да се тревожиш, защото в действителност няма нищо за разбиране.
Той хвърли омарите на седалката. После ми махна с ръка, врътна се и се отдалечи. Последният поглед, който ми хвърли, не изразяваше нищо особено. Познавах го прекалено слабо, за да разбера дали потиска чувствата си, както и дали изобщо е надарен с такива.
След като се прибрах, си приготвих от омарите фламбе с бърбън и вечерях навън със свещ на масата и с една пура монте кристо за финал. Луната се бе изцъклила над океана и се виждаше изключително ясно. Почувствах, че ме обзема лека възбуда, когато внезапно и съвършено неволно през ум ми мина мисълта, че светлината е напълно достатъчна за четене. Допуших пурата, като същевременно се забавлявах с хрумналата ми идея, подкачайки я с няколко дяволити кръгчета дим — палави синкави струйки, които имаха за цел да я опитомят, без обаче да й дадат дори най-малкия шанс да ми се изплъзне. По този начин имах усещането, че не аз съм я извлякъл от дълбините на съзнанието си, а тя сама ми се е натресла, и то в момент, когато не исках от никого нищо. В крайна сметка станах, пъхнах го под мишница, въоръжих се с един голям кухненски нож и отново се настаних отвън.
Ключалката мигновено се предаде, отнасяйки парче от подвързията. Погледнах часовника си. Едит вероятно беше подскочила в леглото или се бе събудила насред ужасен кошмар.
12 февруари, 58 година
Толкова кръв ми изтече, че по едно време реших, че ще припадна. Подозирах, че няма да бъде много забавно. Не бях разочарована. Не че имах особено голямо желание да стигам дотук, но човек рано или късно трябва да се реши. Все още ме присвива корем, когато се докосна там. Не мога да кажа, че се чувствам различна или нещо подобно. Може би утре сутринта ще бъда по-наясно по въпроса. Вероятно трябва да изчакам малко. Но във всички случаи това си е кръгла нула, абсолютно нищо, все едно са ме оперирали. Сигурно през цялото време съм се мръщила, защото тоя кретен дори ме попита какво ми става и дали не съм била девствена.
Така или иначе, най-сетне свърших и тази работа. Струва ми се странно, че след това може да ти се иска пак да го направиш. В момента не съм в състояние да си представя как ще бъде следващия път. Всъщност предпочитам изобщо да не мисля за това.
Той поне се дръпна навреме и трябва да призная, че не мога да го упреквам в това отношение — удържа на думата си. Но може би бях малко напрегната и нервна именно по тази причина. Както и да е, нямам намерение аз да му търся оправдания. Май трябваше да послушам Ребека и да си намеря някой по-възрастен тип, който знае как стават тия работи, само че е лесно да се каже. Впрочем не знам. И никога няма да узная. Но хич не ми пука! Няма да правя трагедия от това, я. Просто ще се изкъпя още веднъж преди лягане. Какво пък чак толкова се е случило?
Натиках чаршафа в котела на парното — ни чул, ни видял. Когато се качих обратно горе, той се опита да ме целуне. Заявих му, че за днес сме приключили. „Само не ми казвай, че не ти е харесало“, подхвърли той. Не отговорих. Да се чудиш понякога дали изобщо имат мозък. Много добре виждаше, че едва се държа на краката си и че нямам желание да ме докосва, но това изобщо не го интересуваше — въобразяваше си, глупакът, че е Аполон или нещо подобно, и смяташе, че ми се иска още. Боже господи, на моменти са наистина ужасно тъпи!
Мислех, че в къщата няма жива душа, но на слизане срещнахме Анри-Джон. От два дни сме скарани, и то без дори да знам защо. Изгледа ни доста странно, особено мен. Но Боб го изигра страхотно — каза му: „Ей, к’во правиш, бе? Дойдох да те взема.“ Не чух продължението — изнесох се скоропостижно в хола и взех една книга. Сърцето ми лекичко се разтупа. На косъм се бяхме разминали да ни завари на калъп. Питам се каква ли физиономия щеше да направи?
Седна насреща ми. Разбрах, че цялата тази история го притеснява, иначе със сигурност щеше да тръгне с Боб, вместо да кибичи тук с мен. Престорих се, че не го забелязвам. А и не съм длъжна да му давам никакви обяснения. Бях готова да му тегля една майна, ако започнеше да ми задава въпроси, но накрая той също взе някаква книга. Да пукнеш от смях!