Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Вярно, не бях разглеждал въпроса под този ъгъл, но това, което ми предлагаше, беше нещо съвършено различно. Ако приемех, че има право, трябваше да премисля всичко от самото начало, а не бях сигурен, че такова изпълнение е по силите ми. Защото вече не ставаше дума за една обикновена стълба, а за сложна, деликатна и дългосрочна работа, която нямаше нищо общо с плановете ми.
— Да съм казал, че имам намерение да предприемам нещо? — изгледах го аз накриво.
— В момента разполагам със свободно време — отвърна той.
— Много добре! Точно това е и необходимо за бране на боровинки.
След което му обърнах гръб и го зарязах, тъй като не ми харесваше начинът, по който ме насилваше. Освен това имах нужда да помисля по въпроса, без някой да ми виси над главата. Колкото до решението, което щях да взема, то можеше да почака. Оли бе заминал едва преди няколко часа и пустинята, която се разкриваше пред мен, заслужаваше да й обърна известно внимание. Страхувах се да не се втурна слепешката дявол знае накъде и строежът на стълбата започваше малко да ме плаши, тъй като все още не знаех дали имам необходимата смелост или настроение, нито дали изобщо бях способен да се заема с подобно нещо. А и типът не беше избрал най-подходящия ден, за да ме притеснява.
Извадих дневника на Едит от куфара. Поставих го на видно място върху бюфета, след това си сипах една чаша и излязох да я изпия навън.
В крайна сметка реших, че за дневника също е твърде рано, и в същия момент хладен повей ме предупреди за настъпването на нощта. Исках да си дам още няколко дни, преди да го отворя. Щеше ми се известно време да бъде пред очите ми, за да свикна с него и да се отърся от неприятното усещане, че сега е мое притежание. И искрено се надявах, че ще успея. О, това вече не е добре! — бях заявил с пресилена усмивка в деня на пристигането си, преструвайки се на удивен, че го намирам в куфара си. И в един миг, когато мъката ме бе налетяла и ми идеше да разкъсам тая гадория със зъби, бях добавил, обръщайки се към него като към живо същество: О, мама няма да е никак доволна! Мама ще се чуди къде се е дянало миличкото й! — след което го бях треснал в пода.
На сутринта намерих на верандата пълна купа боровинки. Това не стигаше, за да повлияе на решението ми, но китайците казват, че любовта е по-ценна от белотата на лилията. Беше още рано и над океана се стелеше лека мъгла. На човек му идеше да коленичи, за да диша — толкова чист и уханен бе въздухът. Бях градски човек — роден в града, прекарал там детството си и почти целия си живот. Всъщност не знаех какво ме приковаваше към него, но мина доста време, докато осъзная, че го ненавиждам с цялата си душа. Каква полза, какво удоволствие, каква слава можеш да извлечеш от факта, че живееш в Париж или в Ню Йорк? Може би чувството, че принадлежиш към нещо, че си там, където трябва? Всичко това бе глупост, суета, дребнава човешка тъпотия! Е, бях си получил заслуженото, но — о, Господи! — каква блажена омая и радост ме обземаше при вида на едно най-обикновено поточе, на безлюдна пътека или на някоя нещастна ябълка, висяща на дървото. Цял живот ме бяха мъкнали по соарета, по изложби и по места, където хората се събираха, за да си говорят, да се показват, да жестикулират, докато накрая изгубих всякакъв вкус към себеподобните си. Но не роптаех, защото вече нищо не чувствах. Когато ми идваше до гуша, просто си казвах, че сигурно има още какво да се очаква от живота. Ах, говорете ми за магията, за възбудата, за неописуемата прелест на живота в големите столици! Повтаряйте ми го, убеждавайте ме, че наистина сме толкова нищожни, арогантни, жалки и тщеславни, колкото смятам! О, песъчинко клета, излез ми пак с номера за поезията на улиците, за очарованието на срещите, за вихъра, който безвъзвратно те отнася, искам да чуя колко хубаво е всичко това, колко е обогатяващо, вълнуващо, незаменимо и как те кара да тръпнеш от ануса до гладкото ти като яйце мозъче! Повръща ми се само при мисълта за този зловещ фарс. По-скоро ще умра, отколкото да напусна Париж, така ли? Ама че гадост! Ами пукни тогава, зайче мило!
Тъкмо зайци се бяха насъбрали около мен, наблюдаваха ме, докато похапвах, и гризяха собствената си закуска. Не ги смущаваха нито резките жестове, нито падането на приборите. Имах си и един енот, който редовно посещаваше коша за смет, а веднъж призори с Оли бяхме забелязали и сърна. Сините сойки и тъмночервените врабци украсяваха дърветата. След като си изпих кафето, потеглих за града, като преди това се озърнах, за да видя дали наоколо не се навърта моето духовито приятелче, но хоризонтът бе дотолкова чист откъм човешко присъствие, колкото чатъмският чипс откъм холестерол.