Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Решително — но далеч не по начина, по който навремето заселниците са прогонили индианците вампаноага от земите им — изпроводих Оли обратно във Франция, тъй като усетих, че се размеква и се опитва да печели време. Дори започна да твърди, че не било чак толкова спешно, докато в същото време стягаше куфарите си. Собственоръчно ги затворих и ги отнесох до колата, нахлупих шапката на главата му, набутах го зад волана, наведох се към прозореца и заявих:
— Има време за прегръдки, има време за раздяла. Ще ти се обадя след няколко дни. И, Оли… не изпускай шибания самолет, ако обичаш.
Усмихнах му се, след което се прибрах в къщата.
Предполагам, че типът ме бе наблюдавал от доста време, когато най-сетне си дадох сметка за присъствието му. Занимавах се със стълбата, която водеше към плажа. Бях я проучил най-внимателно от първото до последното стъпало и изпробвах здравината й, като разтърсвах перилата. Подскачах и блъсках като пощурял с крак, за да се уверя, че състоянието й е наистина трагично. Дори се бях промъкнал под нея, за да огледам основите й, забивайки многократно в подпорите джобното си ножче, което на няколко пъти хлътна до дръжката. И тъй, стоях на плажа, оглеждайки съоръжението. Едната си ръка държах на кръста, а другата над очите, за да ги предпазя от светлината на залязващото слънце, когато на петнайсетина метра от мен забелязах сред треволяците моя човек, приклекнал най-спокойно насред чужда частна собственост, и то с усмивка на уста.
Не виждах какво правеше, но ако вършеше онова, което предполагах, вече нищо не би могло да ме учуди. Престорих се, че не го забелязвам, и направих няколко крачки към него, за да си изясня окончателно случая. Противно на опасенията ми непознатият не сереше, а просто бе приклекнал и явно не се и опитваше да се скрие, тъй като сега можех на свой ред да го огледам. Беше доста масивен, около петдесетгодишен мъжага с овално червендалесто лице и с дълга, вързана на опашка коса, облечен с дънки и карирана риза. Бе същевременно и първото човешко същество, което срещах тук, ако се изключат окичените с транзистори и хладилни чанти ненормалници по бермуди, които набързо отпращах при себеподобните им. Тъй че донякъде се смутих.
— Това иска най-малко месец работа! — подхвърли той и се изправи.
Нищо не го бях питал.
— Кой сте вие? — промърморих.
— А ти кой си? — полюбопитства той на свой ред.
(На английски, естествено, разликата между „вие“ и „ти“ не е много ясна, та ако ще и под лупа да я гледаш, но преводът ми е абсолютно точен: неговото you не беше моето you.)
Оставих го да приближи с намерението да го предупредя, че бултериерът ми броди наоколо и че съм тук, за да се лекувам от СПИН.
— Разбираш ли нещо от стълби? — поинтересува се той.
Беше се изтъпанил току пред мен. Вероятно тежеше най-малко сто кила, надвишаваше ме по ръст с половин глава и сянката му ме поглъщаше.
— Очевидно сте се изгубили — отбелязах. — Но е достатъчно да продължите по плажа, за да…
Обърна се към стълбата, сякаш изобщо не ме бе чул.
— На пръв поглед е просто, но не е.
— Вижте… Проследете пръста ми. Много е лесно! — уверих го аз.
И посочих към Longnook Beach. Ако човек се взреше по-внимателно, можеше да забележи няколко чадъра, макар че оттук изглеждаха не по-големи от глава на топлийка. И за първи път аз, комуто бе чуждо всяко разнежване, който не се бе поддал на съблазните на някоя прелестна плувкиня или на произволна злочеста майка, сподобена с три невръстни дечица, се поколебах да прогоня натрапника, без преди това да сме се разбрали кой, какво и защо. Не се дължеше нито на габаритите му, нито на страха да не ми размаже физиономията, тъй като очевидно изобщо не се засягаше от поведението ми.
— Никога не съм стъпвал там — информира ме той с леко движение на брадичката.
Прибрах пръста си, като му напомних, че всичко си има начало, но или говорех много тихо, или типът просто недочуваше.
— Няма да се справиш сам — заяви той и внезапно приклекна, след което начерта нещо на пясъка с парченце мидена черупка и додаде: — Ето тук трябва да се добави една площадка, после да се продължи по склона и едва тогава да се слезе към океана. Ще бъде много по-удобно.
Погледнах стълбата, която се катереше към последните слънчеви лъчи и определено приличаше на купчина избелели кости.
— Забрави — посъветва ме оня. — Няма да можеш да я възстановиш в същия вид. Преди няколко години все още я биваше, но ако не искаш един ден да се срутиш заедно с нея, трябва да вземеш под внимание някои промени. Тук не минава зима без бури и дъждове. Всъщност чудно ми е, че псе още се държи… Послушай ме, иначе рискуваш да си създадеш излишни главоболия.