Навън към себе си

Посветих значителна част от следобеда в кроенето на планове, като в същото време си повтарях, че всичко това с нищо не ме задължава. Денят напредваше с приятна, утоляваща мудност и за първи път образът на Едит навести съзнанието ми спокойно, без мисълта за нея да предизвика обичайните болезнени гримаси или въздишки, след което се върнах към изчисленията си, сякаш нищо не се бе случило, все тъй сред пълна тишина и все още под приятното въздействие на посещението й.

Фин се появи по залез-слънце. Надзърна над рамото ми, но нищо не каза. Когато видя, че започвам да прибирам чертежите си, попита дали обичам омари. Метнахме се на моята камионетка и отидохме до блатото.

Лодката му не беше нищо особено, но забелязах, че е оборудвана с чисто нов двигател от сто и петдесет конски сили. На запад небето почервеняваше и повърхността на блатото приличаше на разстлан на километри и проснат върху въздушно течение златист станиол. Известно време Фин разговаря с някакъв тип, когото заварихме да поправя плетени кошове за лов на риба. Бях много далече, за да разбера за какво става дума, но разговорът им придаваше допълнителен чар на пейзажа. Отвъдният бряг едва-едва се забелязваше и наподобяваше ленива светлинна вълна, което несъмнено се дължеше на величественото полюшване на високите треви по дюните, сливащи се на моменти в потрепваща линия. Дъното на лодката бе покрито с рибени люспи. Когато Фин включи двигателя, аз се зазяпах в разлетелите се при шума диви гъски, после го погледнах и се обърнах напред.

Ускорението ме залепи за седалката. Прекосихме блатото по права линия, разпръсквайки пенливи снопове вода. Покрай боботенето на двигателя и ударите на разбиващото повърхността дъно на лодката не разбирах почти нищо от онова, което ми разправяше, но изобщо не ми пукаше. Поклащах глава с усмивка, докато тялото ми сякаш се разсейваше във въздуха. После намалихме скоростта и продължихме бавно покрай брега.

Трябваше да се навеждам и да улавям боядисаните в синьо буйове, в случая неговите, след което той ми помагаше да издърпаме кошовете на борда. Изпразвахме съдържанието им на дъното на лодката. Всеки път то задължително включваше внушителна тумба раци, които хукваха да бягат във всички посоки и които трябваше да изхвърляме зад борда. Задачата ми беше да измервам омарите и да проверявам разстоянието между окото и първата става с нещо като шублер, но преди това трябваше да обездвижвам щипките им с пръстени от твърд каучук и Фин ми показа как да го правя. Докато търчах подире им, той разфасоваше рибите, които изваждаше от една кофа, и пъхаше парчетата в кошовете.

Работихме така до мръкване, без да разменим повече от една-две думи, за което му бях признателен. Той премести няколко коша в по-дълбокото, след което с пълна скорост поехме назад, подгонени от вечерния хлад.

Изненадах се, когато ме помоли да го оставя край пътя, тъй като смятах, че ще вечеряме заедно. Понечи да ми подари два омара, но отказах.