Навън към себе си

И какво правя тогава? Ами това, че с най-невинно изражение леко ги раздалечавам, просто ей тъй, за да видя как ще реагира. Прехвърлям през ум нещата, които сме правили заедно. Спомням си как веднъж се беше настанил между краката ми и проучваше цепката ми с една линийка. След това дойде моят ред. Сега обаче и най-незначителното събитие приема нови измерения. Не искам да кажа, че е по-лошо, но е някак странно, като си помисля. Накратко, атмосферата леко се нажежава. Лично на мен това ми е по-скоро приятно. Когато не прави мили очи на Боб, Мириам неизменно започва да ми досажда с коментари по адрес на Анри-Джон. Но е вярно, че този негодник не е лишен от чар. Гледам го, докато ми обяснява бог знае какво. Бих искала да се сгуша в обятията му и повече да не мръдна. Понякога ни се случваше да го правим. Навремето не бяхме чак толкова задръстени. Харесваше ли ни нещо, изобщо не се притеснявахме.

Той, разбира се, не иска просто да ме държи в обятията си. И чудесно го разбирам. Казвам си, че би трябвало моментално да се чупя. Сигурна съм, че просто не може да си представи колко съм щастлива в момента. Но оставам и продължавам да наливам масло в огъня с риск да подпаля цялата къща. Бога ми, хитра съм като куца мравка, набия ли си нещо в главата!

Човек не знае кога трябва да спре. Казвам си: ще ми се само да протегне ръка към мен, да направи само едно движение, за да ме докосне, не искам нищо повече и веднага се омитам. И това е гадно от моя страна, защото знам, че рано или късно наистина ще го стори, тъй че е напълно излишно да се измъчваме взаимно. Но кой ти слуша. Най-идиотското е, че съм убедена, че нищо няма да се случи, че ще успея да сложа край на всичко, преди да е станало прекалено късно. По дяволите, как можа да ми хрумне подобна глупост? Междувременно краката ми започват да треперят, а бузите ми стават кръв червени. Това вече не е самоувереност, а чиста проба лудост.

Затварям очи. Решавам да преброя до петдесет. Чувам го да гъгне нещо, после настъпва тишина. Човек не би трябвало да го прави всеки ден, явно не е добре за сърцето. После усещам ръката му върху бедрото си. Затаявам дъх. Давам му една минута. Оставям го да ми пъхне един пръст и броя до двайсет и пет. После отблъсквам ръката му. Правя го много спокойно. И се притеснявам не по-малко от него, тъй като началото беше обещаващо. Но нещо в мен отказа да отстъпи и се поздравявам за това. Не го поглеждам. Мълчаливо излизам от стаята.

Всичко мина много добре. Само дето си бях въобразила, че няма да е лесно. Когато на сутринта се видяхме на закуска, бях по-скоро нащрек. Очаквах да започне да ми се подиграва или да ми говори гадости и се бях приготвила да му го върна тъпкано. Просто не мога да понеса да ми каже крива дума, това е по-силно от мен. Но той се държа както обикновено и дори малко се изненадах. И трябва да призная, че така е по-добре. Тогава си рекох: или е дяволски интелигентен, или наистина е завършен мръсник. А не е изключено да е и двете.