Моето семейство и други животни

Като го разпитахме по-подробно, излезе, че това нещастно преживяване се било случило преди две години, а Дюран все още не се беше съвзел напълно.

Майкъл започна зле. Беше пленен от багрите на острова и ни заяви ентусиазирано, че ще работи върху огромно платно, което да предаде същността на Корфу. Нямаше търпение да започне. Но не му провървя, тъй като се оказа, че страда от астма. Нямаше късмет и защото Лугареция беше сложила върху един стол в неговата стая одеялото, което аз използвах при езда, понеже нямахме седла. Посред нощ бяхме събудени от шум, сякаш някой бавно душеше глутница копои. Все още сънени, ние се събрахме в стаята на Майкъл и го заварихме да хрипти и да се задъхва, а по лицето му се стичаше пот. Докато Марго отиде да направи чай, Лари — да донесе коняк, а Лесли — да отвори прозореца, мама накара Майкъл отново да си легне и тъй като той вече лепнеше от пот, нежно го зави с въпросното одеяло. За наше учудване, независимо от грижите, стана му още по-зле. Докато все още можеше да говори, ние с интерес го разпитахме каква е причината за страданието му.

— Психологическа, психологическа и нищо повече — каза Лари. — На какво ви напомня хриптенето?

Майкъл безмълвно поклати глава.

— Мисля, че трябва да помирише нещо… Да речем, амоняк — предложи Марго. — Амонякът прави чудеса, ако човек припадне.

— Е, той няма намерение да припада — сряза я Лесли, — но ако му дадеш амоняк, може и да припадне.

— Да, миличка, амонякът е малко силен — каза мама. — Чудно ми е какво му се е случило… Да не би да си алергичен към нещо, Майкъл?

В промеждутъците на пристъпа Майкъл ни уведоми, че е алергичен само към три неща: прашец от люляк, котки и коне. Ние надникнахме през прозореца, но докъдето стигаше погледът, нямаше люлякови храсти. Претърсихме стаята, но не намерихме никаква котка. Възмутено отхвърлих обвинението на Лари, че съм довлякъл в къщата някой кон. Едва когато Майкъл изглеждаше почти на умиране, забелязахме одеялото, с което мама грижливо го бе увила чак до брадичката… Този случай толкова зле повлия на клетника, че по време на гостуването си той изобщо не можа да хване четката, за да рисува. Двамата с Дюран седяха редом на шезлонгите и заедно се възстановяваха.

Докато още се занимавахме с тримата художници, пристигна нова гостенка под името Мелани — графиня дьо Торо. Тя бе висока и слаба, с лице на престарял кон, гарвановочерни вежди и огромна копа аленочервена коса. Беше стояла в къщата не повече от пет минути, и вече се оплака от горещината. За ужас на мама и за моя радост графинята хвана аленочервената коса и я махна от главата си, която се оказа гладка като шапчица на гъба. Като видя учудения поглед на мама, графинята обясни с дрезгавия си груб глас:

— Доскоро бях болна от еризипел31. Цялата ми коса окапа. Не успях да намеря в Милано вежди и перука, които да си подхождат. Може би ще успея да намеря в Атина.