Невинните [calibre 1.48.0]

Когато отново ги отвори, направи всичко възможно да не изпищи.

— Разхождаш се, а? — подхвърли Роби.

Очите ѝ бързо пробягаха по стаята. Нямаше нищо освен мебелите.

— Май очакваше да видиш нещо друго — рече той и направи крачка напред.

Тя инстинктивно се отдръпна.

— Как се озова тук?

— Проследих те.

— Това е невъзможно!

— Няма нищо невъзможно. Това е домът ти, нали?

Джули не отговори. В очите ѝ се четеше по-скоро любопитство, отколкото страх.

Той пристъпи към една от масичките и погледна снимката върху нея.

— Майка ти и баща ти са били симпатични хора. А ти си между тях, видимо щастлива. Наистина ли беше така?

— Ти нищо не разбираш! — сопнато отвърна Джули.

— Поправка: разбирам някои неща. Едно от тях е, че си в опасност. Търсят те хора, които разполагат с много пари и имат връзки навсякъде.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото са прикрили две убийства, извършени в този дом.

— Как разбра? — попита с разширени очи тя.

Роби махна с ръка към близката стена.

— Прясна боя, но само върху част от стената. Явно е положена, за да скрие нещо. — Пръстът му се насочи към пода. — Тук е имало килим. Личи си по по-светлото дюшеме. Липсата му означава желание да се скрие нещо.

— Откъде знаеш, че става въпрос за убийство? Причините може да са други.

— Не са други. Човек боядисва стени и прибира килими, когато иска да прикрие криминологични следи — кръв, тъкани, телесни течности. В случая обаче са пропуснали капчицата кръв, която е останала върху онзи шкаф. Нима си очаквала да завариш труповете им тук? След толкова време вече щяха да миришат. А тази миризма няма как да се сбърка.

— Май си прекарал доста време около трупове — мрачно рече тя.

— Особено след като се сближих с теб — кимна той.

— Не сме се сближили по никакъв начин.

— Знам за приемните ти родители, въпреки че определението «родители» е твърде пресилено.

— Не ми харесва начинът, по който душиш около мен! — намръщи се тя.

— Но общината им отне правата — продължи Роби. — В момента вероятно извеждат другите две деца. Личното ми мнение е, че и ти имаш пръст в това.

Гневът на Джули се стопи.

— Никое дете не заслужава подобно отношение — промълви тя.

— Сега ми разкажи какво се е случило тук.

— Защо?

— Защото искам да ти помогна.

— Защо?

— Може би защото съм добрият самарянин.

— Добрите отдавна не съществуват — отсече тя.

— Дори родителите ти?

— Остави родителите ми на мира!

— Видя ли с очите си как умират? Това ли е причината да избягаш?

Джули направи крачка назад и опря гръб в стената. За миг му се стори, че всеки момент ще побегне. Ако това се случеше, той едва ли щеше да знае как да реагира.

— Може би са се забъркали в нещо, без да искат? Наркотици?