Тъгата на сукубата

— Добре — автоматично отговори той. Прекалено автоматично.

— Държа на това — предупредих го аз.

— Добре, добре — измърмори той. — Искаш ли ти да ми го извикаш?

Завъртях очи, после внезапно се сетих за присъствието на Сет. Смутих се, че той стои безучастно, докато всички ние правим планове, и се зачудих дали да го поканя, или да го отпратя заедно с Коди. Сякаш прочел мислите ми, Сет безцеремонно обяви:

— Е, ще се видим по-късно.

После се обърна и излезе, преди някой от нас да е успял да отговори.

— Луд ли е, или…? — попита след секунда Коди.

— Мисля, че просто си е такъв — обясних, без да съм сигурна, че някога съм разбирала писателя.

— Странен е. — Роман отново се обърна към мен. — Готова ли си да тръгваме?

Бързо забравих за Сет. С Роман отидохме в малко ресторантче от другата страна на улицата, срещу «Емералд Сити», и седнахме в едно сепаре. Поръчах си водка гимлет, а той — бренди. Щом ни донесоха питиетата, Роман попита:

— Трябва ли да ревнувам от някого?

Тихо се засмях:

— Все още не ме познаваш достатъчно добре, нито пък имаш някакви права над мен, за да ревнуваш. Недей да си хабиш патроните.

— Няма — съгласи се той. — Но все пак известни писатели и изискани млади партньори за танци са доста интригуваща компания.

— Коди не е чак толкова млад.

— Достатъчно млад. Близък приятел ли ти е?

— Много близък, но не в романтичния смисъл, ако това е, което те интересува.

С Роман седяхме плътно притиснати един до друг в сепарето и аз игриво го смушках в ребрата:

— Стига си се тревожил за моите познати. Да поговорим за нещо друго. Разкажи ми за света на езиковедите.

Казах го полушеговито, но той отстъпи и започна да ми обяснява специалността си — класически езици. Каква ирония! Роман познаваше материята добре и говореше за нея със същите познания и интелигентност, с които флиртуваше. Внимателно слушах обясненията му и се наслаждавах на възможността да се впусна в тема, за която много малко хора знаеха нещо. За жалост трябваше да съм нащрек, за да не проличи всъщност колко добре съм осведомена по темата. Би изглеждало странно управителка в книжарница да има познания в тази, повече от човек, който е превърнал това в свое поприще.

По време на този въздействащ разговор, ръцете и краката ни непрестанно се докосваха. Той въобще не се опита да ме целуне, за което му бях благодарна, тъй като би означавало навлизане в опасна територия. Наистина имахме идеалната за мен среща — с много закачки и с толкова физически контакт, с колкото една сукуба би могла да се справи без риск. Флиртът разговор течеше леко, сякаш четяхме от сценарий.

Времето летеше много бързо и докато се усетя, вече стояхме навън, сбогувахме се и си уговаряхме нова среща. Опитах да протестирам, но и двамата усетихме колко съм неубедителна. Той продължаваше да настоява, че му дължа истинско излизане, без компаньони. Докато стоях там с него, стоплена от присъствието му, се изненадах колко много се нуждая от тази среща. Щаденето на добрите момчета водеше дотам, че винаги бях самотна. Гледайки Роман, реших, че отново искам да прекратя самотата, поне за малко. Ето защо се съгласих пак да се видим и пренебрегнах тревожните камбани в душата си, които това решение задейства. Лицето му светна и реших, че сега навярно ще се опита да ме целуне. При тази перспектива, изплашено и горящо от нетърпение, сърцето ми шумно заби. Все пак стана ясно, че предишните ми невротични приказки да не ставаме прекалено близки са имали ефект. Той само хвана ръката ми и накрая плъзна устни по бузата ми, което едва ли можеше да се определи като целувка. После се изгуби из улиците на «Куин Ан». Малко по-късно изминах половината пресечка до моя апартамент.