Мъртви на прага
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъртви на прага». Краткое содержание книги:
— Тя и Чарлз… така де, Чарлз и аз ще я вземем с нас в моята къща — каза Бил. И неговият глас се носеше от същото разстояние.
— Не знам… просто не знам — колебливо се обади Бъд Диърборн. — Суки, ти съгласна ли си?
Имах няколко варианта за избор, но мозъкът ми отказваше да ги обмисли сериозно. Не можех да се обадя на Тара, защото не исках да виждам Мики. А в караваната на Арлийн и без мен имаше твърде много хора.
— Да, съгласна съм. — Дори собственият ми глас звучеше далечен и чужд.
— Добре. Важното е да знаем къде можем да те открием, ако се наложи.
— Суки, обадих се на Грег и му оставих съобщение на служебния телефон. Звънни му още утре сутрин — каза Баракудата.
— Добре — отвърнах.
И тогава всички пожарникари се изредиха да ми кажат колко много съжаляват. Познавах всеки един от тях: приятели на баща ми, приятели на Джейсън, редовни клиенти в бара, бивши съученици.
— Направихте всичко възможно — многократно повтарях аз. — Благодаря ви, че спасихте останалата част от къщата ми.
После дойде линейката, за да прибере подпалвача.
Дотогава Анди Белфльор вече беше открил туба с бензин в храстите, а по думите на доктор Тонесен ръцете на трупа воняха на бензин.
Не можех да повярвам, че някакъв непознат е решил да запали и къщата ми, и мен само заради предпочитанията ми към определен тип мъже. И точно в този момент, когато се замислих колко близо съм била до смъртта, изпитах задоволство, че злосторникът си получи заслуженото. Изпитах и благодарност към Чарлз за доброто дело. Може би дължах живота си на Сам и на неговата настоятелност да приютя вампира в къщата си. Ако Сам беше наоколо, щях да го засипя с благодарности.
Най-накрая тримата тръгнахме към къщата на Бил. Баракудата ме посъветва да не се връщам в моята до сутринта, и то само ако застрахователният агент и пожарният инспектор са успели да огледат щетите. Доктор Тонесен ме помоли да намина през кабинета й, ако се чувствам замаяна. Каза и други неща, но така и не запомних терминологията.
Гората тънеше в мрак, разбира се, а вече сигурно наближаваше пет сутринта. След първите няколко крачки Бил ме взе на ръце, но аз изобщо не се възпротивих, защото едва гледах от умора и тъкмо се чудех как ще намеря сили да прекося пеша гробището.
Свали ме от гърба си едва когато стигнахме къщата му.
— Ще успееш ли да се качиш по стълбите? — попита.
— Аз ще ти помогна — предложи Чарлз.
— Не, ще се справя — казах аз и тръгнах, преди да са успели да гъкнат. Честно казано, не бях сигурна дали ще ми стигнат силите, но полека-лека успях да се добера до спалнята, където прекарах много нощи по време на връзката ми с Бил. Той си имаше тайно светлоустойчиво убежище някъде на долния етаж в къщата, но аз никога не съм го питала къде точно. (Най-вероятно се намираше в нишата под кухнята, предвидена от строителите на къщата за вана или оранжерия.) Нивото на водните басейни в Луизиана не позволяваше наличието на мазета в къщите, но аз изобщо не се съмнявах, че Бил има още едно скривалище в дома си. Двамата с Чарлз нямаше да делят една постеля — макар че това изобщо не ме интересуваше. Все още имах резервна нощница в едно от чекмеджетата на стария скрин в спалнята, както и четка за зъби в банята за гости. Изненадах се, че Бил не ги е изхвърлил на боклука; сякаш ме е очаквал да се върна.
Или пък просто не е имал повод да се качи до спалнята след раздялата ни.
Реших да отложа къпането за сутринта. Съблякох вмирисаната пижама и скъсаните чорапи, измих лицето си, облякох чистата нощница и се покатерих на високото легло с помощта на старата табуретка, която винаги ползвах за сгъпало. Докато в главата ми жужаха събитията от напрегнатото денонощие, благодарих на Господ, че съм жива. Не ми остана време да Му кажа нищо друго, защото сънят ме погълна мигновено.
Спах само три часа. После тревогите ме събудиха. Имах достатъчно време да се срещна с Грег Обърт, застрахователния агент. Облякох една от тениските на Бил и чифт негови джинси, които намерих оставени пред вратата на спалнята. Имаше и чисти топли чорапи, но категорично отказах дори да пробвам огромните му обувки. За моя огромна радост, открих чифт домашни чехли с гумени подметки, забравени от мен в дъното на гардероба. Бил все още пазеше кафемашината от периода на ухажването ни, така че си сипах кафе в една чаша и я понесох през гробището на път към къщата ми — или по-точно останките от нея.
Грег тъкмо паркираше в двора, когато се появих измежду дърветата. Излезе от пикапа си, огледа странното ми облекло, но деликатно се направи на разсеян. После двамата с него застанахме един до друг и вперихме погледи в къщата. Грег е член на настоятелството в Презвитерианската църква. Има пясъчноруса коса и носи очила без рамки. Винаги съм го харесвала. Или поне донякъде, защото всеки път, когато водех баба да плати застрахователната си вноска, той излизаше от кабинета си, здрависваше се с нея и я караше да се чувства като много важен клиент. Но тънкият му бизнес усет можеше да се мери единствено с късмета му. Години наред хората се шегуваха, че личното му финансово състояние се гради върху онова, което съдбата е отредила на клиентите му.