Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Сега вече мога да ти разкрия какво означава заплашващото те наказание. То е най-голямото нещастие, което може да се случи на пантиеца, а именно — да бъде изваден от всеобщия жребий и да премине към самотно индивидуално съществуване. Идентифицирането е акт на смазване на индивида чрез натоварването му с ужасното и безжалостно бреме на доживотната индивидуалност. Ако искаш да ме питаш още нещо, побързай: наближава полунощ и ще трябва да те напусна.
— А как се справяте със смъртта?
Адвокатът смръщи чело, но запази усмивката на лицето си. Гледаше ме така, сякаш не разбира какво значи тази дума. Най-накрая рече:
— Смъртта ли? Ама че остаряло понятие! Няма смърт там, където няма индивиди. У нас никой не умира.
— Та ти сам не вярваш в глупостите, които изрече! — възкликнах. — Всяко живо същество умира, следователно и ти ще умреш!
— Аз? Тоест — кой? — прекъсна ме той с усмивка.
Възцари се мълчание. Наруших го аз:
— Ами ти, ти самият!
— Кой съм аз, аз самият, извън днешния щат? Име, презиме? Нямам такива. Лице? Благодарение на биологичните операции, направени у нас преди векове, лицето ми е идентично с това на другите. Щатът! Ще се промени в полунощ. Какво остава? Нищо. Помисли — какво значи смърт? Загуба, трагична поради своята необратимост. Кого губи този, който умира? Себе си ли? Не, защото умрелият не съществува, а онзи, който не съществува, вече нищо не може да загуби. Смъртта е проблем на живите — тя означава да загубиш близък. Ние никога не губим своите близки. Вече ти говорих за това. Всяко наше семейство е вечно. У нас смъртта би била съкращение на щатните бройки. Законът го изключва. Трябва да вървя. Сбогом, чужденецо.
— Почакай! — викнах аз, като видях адвоката да става. — Нали и при вас има, не може да няма, известни разлики, колкото и да си приличате като близнаци… Би трябвало да има сред вас старци, които…
— Не. Не водим статистика колко щата е заемал всеки от нас. Не броим също астрономичните години. Никой от нас не знае колко дълго живее. Щатовете са без възраст. Време е да вървя.
С тези думи той си отиде. Останах сам. След миг вратата се отвори и адвокатът пак се появи. Беше облечен в същата лилава униформа със златните светкавици на ангелицай II ранг. И същата усмивка.
— На твоите услуги, обвиняеми пришълецо от друга звезда — каза той и ми се стори, че това е нов глас, който никога преди не бях чувал.
— А, значи, при вас все пак има нещо неизменно: щатът на обвиняемия! — възкликнах тържествуващо.
— Грешиш. Така е само по отношение на чужденците. Не можем да допуснем те да минират отвътре нашата държава, скривайки се зад щата.
— Разбираш ли нещо от право?
— Книгите със закони разбират от него. Впрочем твоят процес е насрочен чак за утре. Щатът ще те защищава…
— Отказвам се от защита.
— Сам ли ще се защищаваш?
— Не. Искам да бъда осъден.
Адвокатът се усмихна:
— Лекомислен си. Не забравяй, че ще бъдеш личност не сред личностите, а в пустота, по-голяма от междупланетното безвъздушно пространство…
— Да си чувал някога за великия Ох? — Сам не зная откъде ми хрумна този въпрос.
— Да. Именно той е създателят на нашата държава. За нас той сътвори най-великото си дело — Протезата на вечността.
С това нашият разговор завърши. След три дни бях изправен пред съда и бях осъден на доживотна идентификация. Закараха ме на летището, откъдето незабавно стартирах, вземайки курс към Земята. Не зная дали някога ще имам желание да се срещна с Благодетеля на Космоса.
Четиринадесето пътешествие
Дадох ракетата на ремонт. Последния път минах много близо до Слънцето и всичкият й лак се олющи. Началникът на работилницата ме съветва да я боядисам зелена. Още не зная. Преди обяд подреждах колекцията си. Козината на най-красивия гаргаун е пълна с молци. Наръсих я с нафталин. След обяд — у Тарантога. Пяхме марсиански песни. Взех от него Две години сред курдлите и осмьолите на Бризард. Четох до разсъмване — много интересно.