Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Около седмица след това почувствувах за първи път как ме кърши страхотно в ръцете. Другарите ми обясниха, че това са първите признаци на ревматизъм — най-сериозното бедствие на Пинта. Обаче не биваше да се говори за заболяване, а само за прояви на безидейната съпротива на организма против орибяването. Едва сега разбрах защо телата на пинтийците са така деформирани.
Всяка седмица ни водеха на спектакли, възхваляващи перспективите на водния живот. Спасявах се, като затварях очи, защото само при мисълта за вода ми прилошаваше.
И така течеше животът ми цели пет месеца. Сприятелих се с един възрастен пинтиец, университетски професор, който скулптираше свободно, понеже, на една от лекциите си бил заявил, че водата е действително необходима за живота, но в друг смисъл от всеобщо практикувания. Разговаряхме най-често нощем, а професорът ми разказваше древната история на Пинта. Едно време на планетата духали силни горещи ветрове и учените предвиждали опасност от превръщането и в пустиня. За да се избегне нещастието, бил разработен мащабен иригационен план, който щял да бъде внедряван в практиката от специално създадени институции и ръководни учреждения; после, след като мрежата от напоителни канали и резервоари била изградена, учрежденията не пожелали да се закрият и продължили да наводняват все повече и повече Пинта. „Стигна се до положение — говореше професорът, — че онова, което трябваше да бъде овладяно, овладя нас. Никой не искаше да признае, че е направена грешка, а следващата крачка, естествено, беше констатацията, че всичко е точно такова, каквото трябва да бъде.“
Не щеш ли, един ден се разнесоха извънредно вълнуващи новини. Говореше се, че предстои някаква изключително важна промяна, някои дори се осмеляваха да твърдят, че Великият Рибон лично ще нареди да се въведе в най-близко време жилищна, а може би — и всеобща сухота. Началниците незабавно пристъпиха към борба с пораженческите слухове, като утвърдиха нови проекти за рибешки паметници. Въпреки това слуховете продължаваха да се разпространяват, и то — във все по-фантастични версии: със собствените си уши чух някой да говори, че са видели Великия Рибон Ермезиней с хавлиена кърпа.
Така дочакахме нощта, в която чухме, че има шумна веселба в сградата на началството. Изплувахме на двора и какво да видим — началникът и лекторът изливаха от прозорците водата с кофи, пеейки с пълен глас. Още призори лекторът дойде при нас, седнал в лодка с уплътнено дъно и ни заяви, че всичко, което се е вършело досега, е било недоразумение; че се разработват нови, наистина свободни, а не както досегашните, начини на съществуване; че на първо време се отменя бълбукането като нещо мъчително, вредно за здравето и съвършено излишно. Докато говореше, той потапяше от време на време единия си крак във водата и се отръскваше с погнуса. В заключение ни съобщи, че винаги е бил против водата и е разбирал повече от всеки друг, че нищо добро няма да излезе от нея. Два дни не ходихме на работа. След това ни изпратиха при готовите скулптури да им изчукваме плавниците и вместо тях да прикрепваме крака. Лекторът започна да ни учи нова песен: „Радвай се, душо, край нас е сухо“, а този и онзи шепнеха за очакваните помпи, които ще премахнат водата.
Стигнахме само до втория стих, защото извикаха лектора в града и той повече не се върна. На другата сутрин при нас доплува, почти без да си изважда главата от водата, началникът и ни раздаде непромокаеми вестници. В тях пишеше, че бълбукането като вредно за здравето и неспомагащо за балдуренето се отменя за вечни времена, което обаче не означава връщане към пагубната сухота. Напротив, за да се приклимят балдубините и да се спътвят балдурите, на цялата планета се въвежда предимно подводно дишане, в най-висша степен рибешко. От гледна точка на обществените интереси то щеше да се въвежда постепенно, като всеки ден гражданите трябваше да престояват под водата поне един миг повече от предния. За тяхно облекчение равнището на водата се повишаваше до единайсет дълбарки (мярка за дълбочина).