Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Особени проблеми ми създаваха театралните представления. Когато за първи път отидох на театър, някакъв непрекъснат шепот през цялото време ми пречеше да следя действието. Реших, че шушукат моите съседи и се помъчих да не им обръщам внимание. Накрая не издържах и се преместих, но и там чувах същия шепот. Когато на сцената се говореше за Великия Рибон, един тих глас шепнеше: „Тялото ти е обхванато от щастлив трепет.“ Забелязах как цялата зала започна леко да трепери. После се убедих, че на всички обществени места са монтирани специални шептачи, които подсказват на присъствуващите какви преживявания трябва да изпитват. За да опозная по-добре обичаите и характера на пинтийците, си купих доста книги — както романи, така и учебници и научни трудове. Все още пазя някои от тях, например „Малкият балдубин“, „За ужасите на сушата“, „Колко рибешко е под водата“, „Да бълбукаме двамина“ и други. В университетската книжарница ми препоръчаха един труд за еволюцията, реализирана по пътя на убеждението, но и той не ми даде нищо повече от подробни описания на балдурите и балдубините.
Опитах се да поразпитам хазайката, но тя се затвори в кухнята с охлювите, затова се върнах в книжарницата и проявих интерес къде мога да видя поне един балдубин. При тези думи всички продавачи се гмурнаха под водата зад щанда, а случайно намиращите се в магазина млади пинтийци ме заведоха в рибицията като провокатор. Хвърлиха ме в „сухарката“, където заварих трима от предишните си другари. От тях научих най-сетне, че на Пинта все още няма балдури и балдубини. Те представляват облагородени, съвършени в своята рибност форми, в които пинтийците ще се превърнат съгласно учението за еволюцията по пътя на убеждаването. Поисках да зная кога ще стане това. В отговор всички се разтрепераха и поискаха да се хвърлят във водата, което поради липсата на вода явно беше невъзможно, а най-възрастният, с кошмарно деформирани крайници, ми рече:
— Слушай, водняко, такива неща не се говорят у нас безнаказано. Ако рибицията разбере какви ги плещиш, веднага ще ти увеличат присъдата.
Натъжих се и потънах в унили размисли. От тях ме изтръгна разговорът на другарите ми по неволя. Разказваха за своите провинения, чудейки се как ще бъдат квалифицирани. Единият се озовал в „сухарката“, понеже се задавил, след като бил заспал на поливания с вода диван, и скочил с вик: „Човек може да пукне така!“. Другият носел детето си „на конче“, вместо да го приучва още от мъничко към живота под водата. Третият, онзи най-старият, имал лошия късмет да забълбука по начин, определян от компетентните лица като многозначителен и оскърбителен, и то тъкмо по време на лекция за триста водняци-герои, загинали, когато поставяли рекорд за живот под водата.
Не мина много време и ме извикаха при рибицая, който ми съобщи, че моето позорно повторно провинение го принуждава да ми наложи общо наказание от три години свободно скулптиране. Още на другия ден отплувах (охраняван от трийсет и седем пинтийци) с лодка в познатите ми вече условия, тоест затънал до брадата във водата, към районите за скулптиране. Те се намираха доста далече от града. Работата ни се състоеше в това, да изработваме паметници на риби от семейство сомови. Доколкото си спомням, издялахме около 140 хиляди. Сутрин тръгвахме за работа с песен на уста; в паметта ми е останала най-ясно една от песните, която започваше с думите: „Хей, хей, живот свободен мили, за скулптиране свободно дай нам сили.“. След работа се връщахме в нашите помещения, а всеки ден преди вечеря, която изяждахме под водата, идваше лектор да ни говори за подводните свободи; желаещите можеха да се запишат в курсове за съзерцателна плавниковост. В края на лекцията докладчикът винаги питаше дали някой от нас не е загубил желанието си да скулптира. Никой не се обаждаше, та затова и аз си траех. Впрочем монтираните в залата шептачи ни подсказваха, че имаме намерение да скулптираме дълго, дълго и то по възможност под водата.
Един ден нашите началници бяха особено развълнувани, а по време на обяда ни съобщиха, че днес край нашите ателиета ще премине Великият Рибон Водняк Ермезиней, който ще обиколи страната, за да разпространява балдурската тъпкана. Още от пладне плувахме в стойка „мирно“ в очакване на високия гост. Валеше и беше ужасно студено, всички трепереха. Поместените на плаващи шамандури шептачи ни подсказваха, че се тресем от ентусиазъм. Седемстотинте лодки от кортежа на Великия Рибон се точиха край нас почти до здрач. Бях доста близко и можах да видя самия Рибон, който за мое учудване ни най-малко не приличаше на риба. Имаше вид на най-обикновен пинтиец, само че доста възрастен и с кошмарно деформирани крайници. Осем велможи, облечени в пурпурни и златни рибешки люспи, придържаха височайшите рамене на владетеля, когато той вадеше глава от водата, за да си поеме дъх; при това кашляше така сърцераздирателно, че ми стана жал за него. В чест на това събитие изваяхме осемстотин паметника на сомови риби.