Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
В седем вечерта кацнах на етотозитамското летище. Синьото слънце току-що беше залязло. В лъчите на червеното, което се намираше още доста високо, всичко наоколо изглеждаше като обхванато от пожар — необикновена гледка. До моята ракета се спусна величествено галактически кръстосвач. Под опашката му се разиграваха трогателни сцени между пристигащи и посрещачи. Разделени дълги месеци ардрити се прегръщаха с възторжени викове, след което всички, бащи, майки и деца, се сливаха с нежно притискане в сфери, които проблясваха румено под слънчевите лъчи, и се отправяха бързо към изхода. Тръгнах и аз след хармонично търкалящите се семейства. Веднага след летището има гламбусна спирка. Качих се в един гламбус. Това превозно средство, върху което пише със златни букви „ПАСТАТА РАУС ЛОВУВА САМА!“, е нещо като швейцарско сирене: в големите му дупки се настаняват възрастните, а в малките — децата. Едва седнах и гламбусът тръгна. Заобиколен от кристална му вътрешност, виждах над мене, под мене и встрани разноцветните силуети на моите спътници, които проблясваха симпатично. Бръкнах в джоба си за указателя на Бедекер, защото беше крайно време да се запозная с неговите напътствия, но какво беше учудването ми, когато видях, че държа книжка, която се отнася за планетата Ентевропия, отдалечена от мястото, където се намирах, на три милиона светлинни години! Бедекер, от когото имах нужда, беше останал у дома. Проклета разсеяност!
Не ми оставаше нищо друго, освен да отида в етотозитамското представителство на известната астронавтска кантора ГАЛАКС. Обадих се на любезния шофьор, който веднага спря гламбуса, посочи ми със смукалото си едно огромно здание и промени сърдечно лицето си на сбогуване.
Стоях един миг неподвижно и съзерцавах необикновената гледка на потъващият в здрач градски център. Червеното слънце току-що беше залязло зад хоризонта. Ардритите светят и затова не използват изкуствено осветление. Проспект Мрудр, на който се бях озовал, гъмжеше от мигащи пешеходци. Като мина край мене, една млада ардритка разпали кокетно отвътре абажура си на златни ивици, но явно разбра, че съм чужденец, и потъмня скромно.
Близките и далечни жилища искряха и се пълнеха със светлините на прибиращите се собственици, във вътрешността на храмовете грееха отдадени на молитва тълпи, децата святкаха дъгоцветно с луда скорост по площадките на стълбищата и всичко това беше толкова очарователно, толкова живописно, че направо не ми се тръгваше, но трябваше, защото се страхувах, че ще затворят ГАЛАКС.
От фоайето на туристическата кантора ме изпратиха на двадесет и третия етаж, в провинциалния отдел. За съжаление, това е тъжната, но неотменима истина: Земята се намира в малко позната, забравена космическа пустош!
Служителката, към която се обърнах в отдела за туристически услуги, ми каза, помръкнала от притеснение, че за съжаление ГАЛАКС не разполага нито с пътеводители, нито с маршрутни справочници за хора от Земята, защото идвали на Ентеропия не по-често от един път на сто години. Затова ми препоръча справочника за юпитерианци, като се има предвид общия слънчев произход на Юпитер и Земята. Взех го поради липса на нещо по-добро и помолих да ми резервират стая в хотел „Космония“. Записах се също за ловна експедиция, организирана от ГАЛАКС, и излязох навън. Намирах се в неудобно положение, защото не светех, и затова като видях на кръстовището един ардрит, който регулираше движението, спрях се и разгледах на светлината му получения пътеводител. Както трябваше да се очаква, съдържаше информация къде мога да се снабдя с метанови продукти, какво трябва да правя с пипалата си по време на официални приеми и т.н. Затова го хвърлих в кофата за боклук, спрях един минаващ еборет и казах да ме закара в квартала на мазностъргачите. Прекрасните, подобни на чаша постройки проблясваха отдалече с разноцветните светлинки на ардритите, които се бяха прибрали при семействата си, а в административните сгради премигваха прелестно светещите нашийници на служителите.
Освободих еборета и известно време се разхождах пеш. Когато се дивях на издигащия се над площада мазностъргач на Управлението на супите, от него излязоха двама високопоставени чиновници, които можеха да се разпознаят по много силния блясък и червените гребенчета около абажурите ми. Те спряха близо до мене и аз чух какво си говорят:
— Размазката на подгъвите не е ли вече задължителна? — каза единият, висок, целият в ордени.
При тези думи другият просветна и отвърна: