Звездни дневници

И наистина, още същата вечер повишиха равнището на водата, така че бяхме принудени да спим прави. Водата заля шептачите и затова ги монтираха на по-високи места, а новият лектор пристъпи към провеждане на упражнения по подводно дишане. Няколко дни по-късно с великодушното разпореждане на Ермезиней в отговор на единодушното желание на всички граждани равнището на водата беше повишено с още половин дълбарка. Започнахме да ходим само на пръсти. По-ниските от нас след някое време се изгубиха някъде. Понеже никому не се удаваше да диша подводно, свикнахме да подскачаме леко над повърхността да поемем въздух. След около месец вече го правехме много ловко и всички се преструваха, че нищо такова не правят, нито пък забелязват другите да го правят. Печатът съобщаваше за огромни постижения в подводното дишане в цялата страна, а редиците на свободно скулптиращите се увеличаваха с лица, които продължаваха да бълбукат постарому.

Този живот като цяло ми беше толкова неудобен, че най-накрая реших да напусна териториите за свободно скулптиране. След работа се скрих зад постамента на един нов паметник (забравих да кажа, че изчуквахме прикрепените към рибите крака и пак им поставяхме плавници) и когато всички се прибраха, поех към града. В това отношение плуването ми даваше предимство, защото противно на всички очаквания пинтийците изобщо не умеят да плуват.

Не беше лесно, но можах да доплувам до летището. Четирима рибицаи охраняваха моята ракета. Имах късмет — наблизо някой започна да бълбука и те се хвърлиха към него. Скъсах печатите, скочих вътре и стартирах с възможно най-голяма скорост. След четвърт час планетата проблясваше в далечината като миниатюрна звездичка, на която ми бе съдено да преживея толкова много. Легнах с радост в сухото си легло. За съжаление отдихът ми не трая дълго. Събуди ме енергично чукане по люка. Още не напълно разсънен, викнах: „Да живеят пинтийските свободи!“ Скъпо щеше да ми струва това възклицание — в ракетата нахълта патрул на Пантийската ангелиция. Напразно обяснявах, че не са чули добре, че виках „пантийски“, а не „пинтийски свободи“. Запечатаха ракетата и я взеха на буксир. Допълнителни неприятности ми създаде втората консерва с шпроти, начената преди да си легна, която те откриха в килера. Щом видяха отворената консерва, ангелицаите потрепераха, а сетне с тържествуващ вик написаха протокол. Не след дълго кацнахме на планетата. Качиха ме на очакващата ни кола и тук си отдъхнах с облекчение — докъдето поглед стигаше, на планетата нямаше вода. Моят ескорт свали скафандрите си и се убедих, че те са същества, досущ като хората, но лицата им бяха отчайващо еднакви, сякаш всички бяха близнаци, при това усмихнати.