Посвещаването

Можеше да се моли колкото си иска, но нямаше да се събуди.

И тогава всичко свърши.

Вече не я носеха, държаха я. После я изправиха… краката й заритаха и докоснаха земята. Оставяха я да стъпи долу. Размотаваха чаршафа, докато усети бриза върху краката си и той повдигна нощницата й. Беше свободна.

Безпомощно замаха с ръце, но някой стисна дланите й зад гърба. Все още не можеше да вижда. На главата й имаше нещо подобно на качулка и тя поемаше в дробовете си горещия въглероден двуокис, който беше издишала. Опита се отново да рита и да продължи да се бори, но залитна и разбра, че няма повече сили.

Тогава иззад нея долетя звук, който промени всичко.

Кикот.

Провлечен и плътен. Весел. Но някак безжалостен.

Невъзможно беше да го сбърка.

Фей.

Преди минути си мислеше, че е уплашена. Беше си представяла призраци, живите мъртви бяха дошли да я завлекат в земята заедно със себе си. Но всички безумни и свръхестествени страхове бяха нищо в сравнение с ужаса, който изпита сега.

В един-единствен заслепяващ миг тя сглоби пъзела. Фей беше убила Кори. Както сега щеше да убие и нея.

— Върви — нареди й Фей и Каси усети как някой я бутна по гърба. Ръцете й бяха вързани. — Право напред.

Каси направи още една стъпка и залитна, но една ръка я подхвана отстрани. Значи Фей не беше сама. Естествено, че не беше. Не би могла да я носи сама.

Досега Каси не беше осъзнавала колко важно нещо е зрението. Ужасно беше да я принуждават да върви така, напред и все напред в нищото. Възможно беше Фей да я води право към ръба на някоя скала.

Не, не беше скала. Не бяха на високо, бяха на плажа. Въпреки че не можеше да вижда, сега, когато вече не беше увита в чаршафа, останалите й сетива работеха. Отляво до нея долиташе бавният ритмичен рев на вълните. Бяха много близо. Под краката си усещаше мекия влажен пясък. Бризът, който повдигна нощницата около прасците й, беше студен и свеж. Миришеше на сол и водорасли.

— Спри!

Тя механично се подчини. Опита се да преглътне и й се стори, че в устата й сякаш има лепило.

— Фей… — успя да промълви.

— Мълчи! — Гласът беше загубил ленивата си нотка и сега прозвуча остро.

Като на котка с извадени нокти. Внезапен натиск върху тила й я накара да застине, някой беше сграбчил качулката и сега я стягаше предупредително около главата й.

— Не говори, освен ако не ти бъде зададен въпрос. Не мърдай, освен ако не ти бъде наредено. Разбираш ли?

Каси кимна сковано.

— Сега пристъпи една крачка напред. Обърни се наляво. Спри. Стой там. Да не си гъкнала!

Усети нечии ръце на тила си. После свежият студен въздух нахлу в дробовете й бяха й махнали качулката. Светлината я заля и Каси удивено се вгледа във фантастичната сцена пред очите си.