Посвещаването

— Не — промълви ужасено Каси.

— Да — рече Фей и се усмихна отново. — Това е, което искам, Каси. За да ми докажеш каква добра приятелка си ми. Нищо друго няма да свърши работа.

— Фей, ти видя какво се случи снощи. В този череп имаше нещо зло. И без това то вече броди на свобода… ако го използваш отново, кой знае какво може да се случи? — И тогава във вцепененото съзнание на Каси внезапно изплува едно предположение. — За какво ти е? — попита тя.

Фей поклати глава.

— Това си е моя малка тайна. Може би, ако станем достатъчно добри приятелки, ще ти кажа по-късно.

— Няма да го направя. Не мога. Не мога, Фей.

— Е, това е много лошо. — Веждите на Фей се повдигнаха и тя нацупи пълните си устни. — Защото това значи, че се налага да се обадя на Диана. Мисля, че братовчедка ми има право да знае какви ги върши Адам. — Тя се пресегна, взе телефона и започна да натиска бутоните с дългия си пръст, украсен с ален маникюр. — Ало, Диана? Ти ли си?

— Не! — викна Каси и стисна Фей за ръката.

Момичето натисна бутона за заглушаване.

— Това значи ли — попита тя, — че сме се договорили?

Каси не успя да каже нито „да“, нито „не“.

Фей се пресегна и я хвана за брадичката, както онзи първи ден на стълбите пред училището. Каси усети твърдостта на дългите й нокти, хладината и силата на пръстите й. Тя се беше вторачила в нея с тези странни очи с цвят на мед. „Соколите имат жълти очи“, внезапно си помисли Каси. А и пръстите на Фей я стискаха като нокти. Нямаше къде да бяга. Беше в капан… впримчена… като малка бяла мишка, уловена от граблива птица.