Познай кой се върна

Мона подпря маската на вазата с цветя така, че да е обърната към нея.

— Това ще бъде куполът на годината. Хан. Направо нямам търпение.

След тези думи Мона й изпрати въздушна целувка и с танцова стъпка излезе от стаята. Ноъл, Мейсън, Шон и Майк я последваха, като казаха на Хана, че ще дойдат пак на следващия ден и очакват от нея да сподели с тях част от медицинската си марихуана. Остана само Лукас, облегнат на стената до плаката на поле, покрито с глухарчета, който й действаше много успокоително. На лицето му се изписа разстроено изражение.

— Та това ченге, Уайлдън… Преди два дни, докато те чакахме да се събудиш, той ме разпитваше за човека, който те е блъснал и избягал — каза тихо Лукас, като седна на оранжевия стол до леглото на Хана. — В смисъл, дали съм те виждал в нощта, когато това се е случило. Дали си се държала странно, дали си била разтревожена. Струваше ми се, че той не смята инцидента за обикновена катастрофа.

Лукас тежко преглътна и погледна към Хана.

— Нали не смяташ, че това е същият човек, който ти изпраща онези странни есемеси?

Хана седна в леглото. Тя беше забравила, че е разказала на Лукас за А., докато заедно летяха в небето с балона. Сърцето й затупа лудо.

— Нали не си споменал за нищо на Уайлдън?

— Разбира се, че не съм — увери я Лукас. — Просто… Тревожа се за теб. Това, че някой те блъсна, си е доста страшничко.

— Не се тревожи — прекъсна го Хана, като скръсти ръце на гърдите си. — И моля те, моля те, не казвай нито дума за това на Уайлдън, става ли?

— Става — кимна Лукас. — Разбира се.

— Добре — излая Хана. Тя отпи голяма глътка от чашата с вода, която стоеше на шкафчето до леглото й. Всеки път, когато се замислеше дали А. я е блъснал, съзнанието й сякаш се затваряше и не й позволяваше да продължи нататък.

— Какво ще кажеш? Не е ли много мило от страна на Мона да ми организира парти? — Хана се опита да смени темата. — Тя е чудесна приятелка. Всички така казват.

Лукас си играеше с бутоните на часовника си „Найк“.

— Не съм сигурен, че трябва да й се доверяваш — промърмори той.

Хана повдигна едната си вежда.

— За какво говориш?

Лукас се поколеба за няколко секунди.

— Хайде де — каза троснато Хана. — Какво?

Лукас се присегна и дръпна надолу одеялото на Хана, като разкри лицето й. Той я погали по бузата и я целуна. Устните му бяха меки и топли, и прилепнаха идеално към нейните. По гръбнака й пробягаха тръпки.

Когато Лукас се отдалечи, те впериха погледи един в друг в продължение на седем дълги бийпвания на кардиомашината на Хана, като дишаха тежко. Хана беше повече от сигурна, че на лицето й е изписано учудване.

— Спомняш ли си? — попита Лукас с широко отворени очи.

Хана се намръщи.

— Да си спомням… какво?