Сакатият бог

Отегчено, както всеки ден, момчето закрачи лениво и застана на ръба на кея, и се загледа към няколкото кораба, подирили подслон в пристанището на град Малаз. Можеше да си мечтае така за далечни светове, където се случваха възбуждащи и вълшебни неща, където герои побеждаваха и кръвта на злодеи се лееше в пръстта.

Знаеше, че все още е никой. Че не е достатъчно голям за каквото и да било. Заклещен тук, където нищо не се случваше и никога нямаше да се случи. Но един ден щеше да се изправи срещу целия свят и всички щяха да видят какъв герой е, о, да. Погледна стареца, който бе седнал на ръба на кея и слагаше стръв на куката.

— Никога нищо няма да хванеш — рече момчето и задърпа разсеяно една ръждясала халка за връзване на лодки. — Много до късно спиш, всеки ден.

Старецът примижа към куката и намести вмирисаната стръв.

— Късно лягам.

— Защо? Къде ходиш? Знам всички пивници и кръчми в целия пристанищен квартал.

— Тъй ли?

— До една. Та къде пиеш тогава?

— Кой е казал нещо за пиене, момче? Не пия. Свиря.

Момчето малко се приближи.

— На какво свириш?

— На цигулка.

— Свириш в кръчма?

— Да.

— Коя?

— На Смайли. — Старецът хвърли въдицата и се наведе да види как стръвта потъва надълбоко.

Момчето го изгледа подозрително.

— Не съм глупак.

Старецът го погледна и кимна.

— Виждам.

— Кръчмата на Смайли не съществува. Тя е само приказка. Чуват разни неща — гласове във въздуха, дрънчене на халби. Смях.

— Само това ли чуват в нощния въздух, момче?

Момчето облиза пресъхналите си изведнъж устни.

— Не. Чуват… цигулка. Музика. Тъжна, ужасно тъжна.

— Е, стига де, не е всичката тъжна. Макар че може би само това изтича навън. — Но пък… — И той се усмихна широко. — Няма как да го знам, нали?

— И ти си като всички други — рече момчето и отново се загледа над водата.

— А кои са всички други?

— Измислят разни приказки. Лъжат… всички лъжат тука, защото нямат какво друго да правят. Хабят си живота. Също като тебе. Никога няма да хванеш риба. — И зачака да види ефекта от думите си.

— А кой е казал, че съм за риба? — попита старецът и го погледна лукаво.

— Че за какво, за раци ли? Сбъркал си кея. Тук е твърде дълбоко. Все надолу и надолу — безкрай.

— М-да. А какво ли има там, на самото дъно? Чувал ли си някога тази приказка?

Момчето го изгледа невярващо и малко обидено.

— На двегодишен ли ти приличам? За оня демон, демона на стария император! Не може него да ловиш на въдица!

— Защо пък не?

— Ами… ами, пръчката ти ще се счупи, затова! Виж я само!

— Видът може да е подвеждащ, момче. Запомни това.

Момчето изсумтя. Все съвети му даваха.

— Аз няма да съм като тебе, старче. Като порасна, ще стана войник. Ще се махна оттук. Завинаги. Войник. Ще воювам, ще стана богат, ще се бия, ще спасявам хора и всичко останало!