Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
— Статуя ли? — Тавори кривна глава, сякаш обмисляше идеята. — Ще бъда ли красива? — попита и преди Брис да успее да отговори, се поклони официално на него и след това на кралица Абрастал. — Благодаря ви и на двамата, че превърнахте моята кауза в своя. Скърбя за загубите ви. Сбогом, ваши благородия.
След това ги остави.
И само Араникт чу как Брис каза:
— Разбира се, че ще бъдете.
— Проклето от Гуглата псе — измърмори Детсмел, докато морските пехотинци и тежките се отдалечаваха от могилата.
— Това е то Геслер — отвърна Троутслитър. — Безмозъчен до края.
— Все едно, без Сторми нещата никак нямаше да му харесат — подхвърли Балм.
Ботъл се замисли над думите им и кимна мълчаливо. „Има един момент, когато нищо не е останало за казване. Когато всяка дума може само да разбърка пепелта. — Погледна Смайлс, а след това Корик и накрая Тар. — Да, понесохме сериозни загуби, отделението ни. Кътъл… не съм си и помислял, че ще умре, не и така. В леглото на някоя курва може би. Коураб… богове на бездната, как е могъл да се бие този човек?“
„Лимп казва, че го видял, там в края — пръснал си отново коляното, погледнал към Сакатия бог — и ето ти го Коураб, лицето му грейнало с триумфа на последния му отпор, над окованото тяло на бог.“
„Наистина, какво би могло да бъде по-съвършено от това?“
„Браво на теб, Коураб Билан Тену’алас.“
— Чух, че ни пенсионира — подхвърли Синтър. — Жрецът плаща — по цяло проклето съкровище за всеки от нас.
— А фавите а фанавите? Е? Хахво ва фях?
— На семействата им, ако имат такива, Неп. Така се прави. Стоиш или падаш, плаща ти се.
— Аавен ниова няа ви флахят!
Синтър ахна стъписана, а Кисуеър до нея се наведе и погледна Неп изумена.
— Сериозно ли, Неп?
— Ниага!
— Богове на бездната — прошепна Синтър. — Никога не съм…
Стигнаха до пътя и видяха напред редовните на Ловците на кости. Ботъл се озърна през рамо. Адюнктата идваше след тях, с Банашар до нея. Зад двамата вървяха Лостара Юил, Хенар Вигълф, тримата Юмруци, Сканароу и Рутан Гъд.
— Иска да им каже няколко последни думи — обясни Тар, явно забелязал погледа му. — Но ние няма да сме там за това. Само между нея и тях — чухте ли всички? Ние продължаваме.
— Ние продължаваме — повтори Хелиан. — Кръмп, върни се и помогни на Лимп — замота се отзад. Да минем през тях и да се свършва.
Закрачиха между рехавите редици на редовните.
— Де да ни беше толкова леко като на вас! — извика някой зад тях.
— Изобщо нямаше да смогнете, Фан! — ревна в отговор Корик.
— Ей, Хелиан, имам тука един голям паяк — искаш ли да ти го покажа?
— Наричай го както щеш, войник, все пак ти е малък.
Ботъл поклати глава. „О, мамка му. Те са войници — какво очакваше?“
Когато Корлат се върна в малкия лагер на Тайст Андий, вече се беше стъмнило. Бяха насядали около огън като ловци, излезли от гората, или жътвари в края на деня. Свеж дъжд бе прочистил въздуха, но бе преминал бързо и сега горе пълзяха Нефритените странници, както се бе научила да ги нарича, и хвърляха по земята зелена светлина.
Нимандър вдигна поглед и направи място за нея на колансийската дървена пейка, която бяха намерили в един от работните лагери.
— Питахме се дали изобщо ще се върнеш.
Тя придърпа наметалото около раменете си.
— Погледах заминаването на Ловците на кости.
— Корабите пристигнаха ли?
Корлат поклати глава.
— Придвижват се на лагер отсам долината Естобанси. Адюнктата поговори на редовните си. Благодари им. Нищо повече. Тя тръгна последна — заповяда на другите да идат напред, дори на брат си, и закрачи сама. Имаше нещо… нещо… — Корлат поклати глава. — Разби сърцето ми.
От тъмното зад нея се чу глас:
— Да, прави го това Тавори.
Обърнаха се и на светлината на огъня видяха Фидлър. Носеше нещо увито в кожи. Зад него, но без да се приближават, бяха останалите от отделението на Уискиджак. Говореха си нещо тихо, а после Бързия Бен посочи през пътя и каза рязко:
— Там, на онзи хълм. Не е много далече, но достатъчно. Е? — Погледна другите двама и те кимнаха.
Корлат отново погледна Фидлър и видя, че и той се е загледал натам. А след това кимна, обърна се към нея и каза:
— Не е далече — В този въздух ще се чуе добре.
— Извинявай — каза Корлат. — Какво правите?
— Виждаш ли хълма, който посочиха, оттатък пътя? Иди там, Корлат.
— Моля?
Нимандър понечи да стане, но Фидлър го спря с поглед.
— Само тя. Ще седна на ето този пън — нещо против, сър?
Силхас Руин, който седеше на пъна, стана и го покани с жест да заеме мястото му.