Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
А когато пресметнаха силите си и обмислиха как и по какви пътища ще се движат, Имрахил изведнъж гръмко се разсмя.
— Сигурно — провикна се той — това е най-голямата шега в цялата история на Гондор: с някакви си седем хиляди бойци, едва колкото авангарда на Врага в дните на неговата мощ, да атакуваме планините и непристъпната порта на Черната страна! Тъй би могло някое дете де нападне рицар в броня с лък от канапче и зелена върба. Ако мрачният владетел знае толкоз много, колкото казваш, Митрандир, няма ли да се усмихне, вместо да се изплаши, и с малкия си пръст да ни смаже като мушица, която опитва да го ухапе?
— Не, ще се помъчи да хване мухата и да изтръгне жилото — каза Гандалф. — А сред нас има имена, всяко от които струва повече от хиляда рицари в броня. Не, няма да се усмихне.
— Нито пък ние — каза Арагорн. — Ако това е шега, значи е прекалено горчива, за да се смеем. Не, идва последният ход от велика и рискована игра и с него ще дойде краят — за едната или за другата страна. — Сетне той изтегли Андурил от ножницата и вдигна сияйното острие под слънчевите лъчи с думите: — Не ще се прибереш, докато не приключи последната битка.
ГЛАВА 10
ЧЕРНАТА ПОРТА СЕ ОТВАРЯ
Два дни по-късно цялата армия на Запада бе събрана в полята на Пеленор. Пълчищата орки бяха опитали да нахлуят откъм Анориен, но под ударите на Рохиримите се бяха разпръснали и почти без бой избягаха към Каир Андрос; след премахването на тази заплаха и с пристигането на свежи подкрепления от Юга, Градът бе отлично подготвен за отбрана. Съгледвачите известяваха, че нито един враг не е останал по източните пътища чак до Кръстопътя на Поваления крал. Сега всичко бе подготвено за последния устрем.
Леголас и Гимли отново щяха да яздят заедно в отряда на Арагорн и Гандалф, който потегляше начело с Дунеданците и синовете на Елронд. Но за свой срам, Мери нямаше да потегли с тях.
— Не си събрал още сили за такова пътешествие — каза Арагорн. — Но не се срамувай. Дори нищо повече да не сториш в тази война, вече си заслужил велики почести. Перегрин ще дойде да представи народа на Графството и не му завиждай за късмета да потегли срещу заплахата, защото, макар да се бори мъжки, доколкото му позволяваше съдбата, той още не е успял да се изравни с подвига ти. Но честно казано, сега всички сме еднакво заплашени. Съдбата може да ни донесе печален край пред портата на Мордор, а ако това се случи, тогава и ти ще трябва да се вдигнеш на последен бой — тук или където те завари черният прилив. Сбогом!
И тъй, Мери стоеше оклюмал и гледаше как се сбира армията. До него Бергил също бе провесил нос; баща му трябваше да потегли начело на отряд от Града — не можеше да се върне в Стражата, преди да обсъдят провинението му. В същия отряд щеше да потегли и Пипин като боец на Гондор. Мери го виждаше наблизо — дребна, но напета фигурка сред снажните мъже от Минас Тирит.
Най-после засвириха фанфари и армията се раздвижи. Полк след полка, отряд след отряд завиваха и потегляха на изток. И дълго след като бяха изчезнали от поглед по големия път към Шосето, Мери стоя неподвижен. Последните отблясъци на утринното слънце по копия и шлемове примигаха и изгаснаха, а той си оставаше там с клюмнала глава и натегнало сърце, самотен и без другари. Всички, които бе обичал, потъваха в здрача, надвиснал в небето далече на изток и в сърцето му почти не оставаше надежда някога да ги види отново.
Сякаш повикана от отчаянието, болката в ръката му се завърна и той се почувствува немощен и стар, а слънчевите лъчи като че помръкнаха. Докосването на Бергил го изтръгна от унеса.
— Ела, драги периан! — каза хлапето. — Виждам, че пак те боли. Ще ти помогна да се върнеш при целителите. Но не се бой! Те ще се върнат. Никой не ще победи мъжете от Минас Тирит. А сега с тях са господарят Елфически камък и Берегонд от Стражата.
Преди пладне армията пристигна в Осгилиат. Тук трескаво се трудеха всички работници и майстори, които Градът можеше да отдели. Някои подсилваха саловете и плаващите мостове, които врагът бе изградил и сетне унищожил отчасти при бягството; на изток, отвъд Реката, други набързо издигаха отбранителни валове.
Авангардът мина през руините на Стари Гондор и пресече Реката, сетне продължи нагоре по дългия прав път, прокаран в дните на възход от прекрасната Кула на Слънцето до високата Кула на Луната, наречена днес Минас Моргул сред прокълнатата долина. На пет мили след Осгилиат спряха и тъй привърши първият дневен преход.