Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Леголас помълча, въздъхна и като обърна поглед на юг, тихичко запя:
— Зелени са тия поля в песните на моя народ — продължи той, — ала тогава бяха мрачни, сиви пущинаци в непрогледната тъма пред нас. Тъпчейки нехайно трева и цветя, ние преследвахме враговете си ден и нощ из просторните равнини, докато накрая стигнахме бреговете на Великата река. Тогава сърцето ми усети, че сме наближили Морето; безбрежни бяха водите в мрака и безброй морски птици крещяха над тях. Уви за риданията на чайките! Не ме ли предупреди Владетелката да се пазя от тях? А сега не мога да ги забравя.
— Лично аз не бих им обърнал внимание — каза Гимли, — защото тъкмо тогава най-сетне се захвана истинската битка. В Пеларгир беше основният флот на Умбар, петдесет големи кораба и безчет по-дребни ладии. Мнозина от ония, които преследвахме, бяха стигнали пристанището преди нас, понесли страха си, някои кораби бяха вдигнали платна и са мъчеха да избягат надолу по Реката или към отсрещния бряг, много от ладиите горяха. Изпаднали в безизходица, Харадримите се отбраняваха отчаяно и люто, разсмяха се, като ни зърнаха, защото все още армията им бе огромна. Но Арагорн спря и извика с мощен глас: „Елате сега! Призовавам ви в името на Черния камък!“ И изведнъж Армията на сенките, която бе изостанала назад, налетя като бурен прилив, помитайки всичко пред себе си. Дочух неясни крясъци, глухо запяха рогове и безбройни гласове зашепнаха в далечината като ехо от някаква отдавна забравена битка сред Мрачните години. Бледи мечове излетяха от ножниците, ала не знаех дали ще пронижат някого — Мъртвите вече не се нуждаеха от друго оръжие освен страха. Никой не можеше да устои пред тях. Те нахлуха на всеки кораб, който бе вдигнал платна, сетне минаха по водата към ония, които бяха закотвени; обзети от ужас и безумие, всички моряци се хвърлиха през борда и само робите останаха приковани към веслата. А ние дръзко се носехме сред враговете и ги разпръсквахме като есенни листа, докато стигнахме брега. После Арагорн изпрати на всеки от оцелелите кораби по един Дунеданец да успокои пленниците на борда и да ги освободи. Още преди да се разсее мракът, съпротивата бе сломена и наоколо нямаше нито един вражески боец — всички се бяха удавили или бягаха на юг с надеждата да се доберат пеша до родните земи. Странно и удивително ми се стори, че тъкмо призраци на страха и мрака осуетяват плановете на Мордор. Погубваха го собствените му оръжия!
— Странно наистина — каза Леголас. — В онзи миг гледах Арагорн и си мислех колко велик и страховит Владетел би могъл да стане с тая могъща воля, ако си бе присвоил Пръстена. Ненапразно се бои от него Мордор. Но благородството на духа му е непонятно за Саурон — нали е от потомците на Лутиен. Безкрай се размотава нишката на годините, ала този род не ще пресъхне.
— Незрими са за джуджетата подобни пророчества — каза Гимли. — Но Арагорн наистина бе могъщ в онзи ден. Вижте само! Целият черен флот бе в ръцете му, той си избра най-големия кораб и се качи на борда. После заповяда да засвирят всички фанфари, отнети от врага и Армията на сенките се оттегли на брега. Те стояха безмълвни, едва забележими, и само червени отблясъци от пламтящите кораби потрепваха в очите им. И Арагорн гръмовно извика към Мъртвите: „Чуйте сега словата на Исилдуровия наследник! Клетвата ви е изпълнена. Вървете си и вече никога не връщайте страха из долините. Идете да намерите покой!“ При тия думи Кралят на мъртвите излезе пред армията, строши копието си и го захвърли. Сетне се поклони ниско и обърна гръб; мигом цялата сива войска се оттегли и изчезна като мъгла, разсеяна от внезапен порив на вятъра; стори ми се, че се пробуждам от сън. Тази нощ почивахме, докато други усърдно се трудеха. Бяхме освободили множество пленници и роби — гондорски мъже, отвлечени при набезите; скоро се събраха и тълпи народ от Лебенин и Етир, а Ангбор Ламедонски пристигна с всички конници, които бе успял да призове. Сега, когато се бе разсеял страхът от Мъртвите, народът идваше да ни помогне и да види наследника на Исилдур — славата на това име бе лумнала като пламък из мрака. И с това наближавам края на разказа. Вечерта и през нощта много от корабите бяха подготвени със снаряжение и екипаж, призори флотът потегли. Сега ми изглежда далечно минало, ала бе само преди два дни — утрото на шестия ден, откакто напуснахме Черноден. Но Арагорн все още се боеше, че можем да закъснеем. „Четиридесет и две левги делят Пеларгир от пристаните на Харлонд — казваше той. — Ала трябва да стигнем утре, или окончателно ще се провалим.“ Волни мъже въртяха веслата сега и се трудеха мъжки, ала бавно се изкачвахме по Великата река, защото трябваше да се борим против течението — на юг то не е бързо, но пък и вятърът не ни помагаше. Въпреки победата в пристанищата сърцето ми щеше да натежи, ако изведнъж Леголас не бе се разсмял. „Горе брадата, сине Дуринов! — каза той. — Там, где крачка до гибел остава, там надеждата често изгрява, гласи поговорката.“ Но така и не разкри каква надежда вижда отдалеч. Идващата нощ само сгъсти мрака, а сърцата ни изгаряха, защото под облаците на северния хоризонт видяхме червено зарево и Арагорн каза: „Минас Тирит е в пламъци.“ Ала към полунощ надеждата ни се възроди. Загледани на юг, опитните моряци от Етир предрекоха промяна във времето и свеж вятър откъм Морето. Още преди да зазори, корабите опънаха платна и скоростта ни взе да расте, докато изгревът посребри пяната зад кърмата ни. И тъй, както вече знаете, пристигнахме в третия час на утрото, подгонени от попътния вятър, а Слънцето се изтръгна от облаците и ние развяхме пред боя голямото знаме. Велик ден бе тогава и велик час, каквото и да се случи по-късно.