Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Но конниците продължиха напред и преди да се стъмни, стигнаха до широкия пръстен от дървета около Кръстопътя. Посрещна ги тишина. Не видяха никакъв признак за близост на враг, не чуха вик или зов, не излетяха стрели от крайпътните камъни или храсталаци, ала колкото по-напред отиваха, толкова по-тежко напрежение изпълваше околните земи. Дърво и камък, стрък и лист се вслушваха в тишината. Мракът бе пропъден и далече на запад залезът пламтеше над Андуинската долина, а белите планински върхове руменееха сред синкавия въздух, но здрач и сенки надвиснаха над Ефел Дуат.
Тогава Арагорн разпрати тръбачи към всеки от четирите пътища, които се събираха сред дървесния пръстен; фанфарите мощно засвириха и глашатаите викнаха гръмко: „Властелините на Гондор се завръщат, за да възстановят властта си над тия земи.“ Грозната оркска глава бе свалена от статуята и разбита на парчета, а главата на стария крал отново зае мястото си, все тъй увенчана с корона от бели и златни цветчета; бойците се постараха да измият и изстържат скверните драсканици, които орките бяха оставили по камъка.
В първия спор някои бяха предложили най-напред да атакуват Минас Моргул и ако го превземат, да го сринат до основи.
— Може би — каза Имрахил — пътят оттам към прохода ще се окаже по-удобен за набег против Мрачния владетел, отколкото северната му порта.
Но Гандалф настоятелно възрази против това поради злото, изпълващо долината, където безумие и ужас щеше да обвие умовете на простосмъртните, а също и заради новините, донесени от Фарамир. Ако Носителят на Пръстена наистина бе поел по този път, за нищо на света не биваше да привличат насам Окото на Мордор. Тъй че на следващия ден, когато пристигна основната армия, оставиха на Кръстопътя силна охрана за в случай, че Мордор изпрати войска през Моргулския проход или докара подкрепления от Юга. За охраната подбраха предимно стрелци, които познаваха Итилиен и щяха да се прикрият из горите по крайпътните склонове. Но Гандалф и Арагорн препуснаха с авангарда до входа на Моргулската долина и погледнаха към злокобния град.
Той бе мрачен и безжизнен, обитателите му, орки и по-нищожни мордорски изчадия, бяха изтребени в сраженията, а Назгулите бродеха някъде. Ала въздухът в долината бе натегнал от страх и враждебност. Тогава конниците срутиха зловещия мост, подпалиха с червени пламъци тлетворните поля и се отдалечиха.
На следващия ден, третия, откакто бяха напуснали Минас Тирит, армията пое по пътя на север. Около сто мили деляха Кръстопътя от Моранон и никой не знаеше какво може да ги сполети, преди да стигнат дотам. Движеха се открито, но предпазливо, с конни разузнавачи отпред и пеши съгледвачи от двете страни, особено по източния фланг — натам се простираха мрачни гъсталаци и безредно разхвърляни сипеи и чукари, отвъд които се катереха нагоре зловещите дълги склонове на Ефел Дуат. Времето оставаше ясно и вятърът все тъй вееше на запад, но нищо не можеше да разсее здрача и скръбните мъгли, полепнали по Планините на Сянката, а отвъд тях понякога се надигаха огромни стълбове дим и се рееха по вятъра високо из небосвода. От време на време Гандалф заръчваше фанфарите да свирят и глашатаите да известяват: „Властелините на Гондор дойдоха! Всички да напуснат тия земи или да се предадат.“ Но Имрахил рече:
— Не казвайте Властелините на Гондор. Казвайте крал Елесар. Това е истината, макар още да не се е възкачил на престола, пък и Врагът ще има за какво да се замисли, ако глашатаите споменат това име.
И оттогава глашатаите три пъти дневно провъзгласяваха идването на крал Елесар. Но никой не отвръщаше на предизвикателството.
И все пак, макар че напредваха сред привидно спокойствие, всички в армията, от пълководеца до последния боец, усещаха как сърцата им се свиват и с всяка измината миля на север все по-тежко ги налягаше злото предчувствие. Наближаваше краят на втория ден от похода им подир Кръстопътя, когато за пръв път се разкри възможност за битка. Голяма войска орки и източни наемници опита да нападне из засада челните им отряди. Точно на същото място Фарамир бе издебнал пришълците от Харад — тук пътят дълбоко прорязваше разклонението на източните хълмове. Но пълководците на Запада бяха предупредени навреме от своите разузнавачи — опитни бойци от Ханет Анун, начело с Маблунг и тъй дебнещия враг сам попадна в капан. Конниците заобиколиха от запад и налетяха върху неприятеля изотзад и по фланговете. Част от противниците загинаха, други избягаха на изток към хълмовете.