Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Учудвам се, че питаш мен, господарю — отвърна пълководецът. — Както във всичко друго, така и тук те смятам за непогрешим, ала не знаех сестра ми Еовин да е била попарена от слана, докато не те съзря за пръв път. Тя споделяше с мен тревогата и страха, що я мъчеха в дните на Змийския език и кралското замайване; все по-тревожно се грижеше за краля. Но не това я доведе до злата участ!
— Друже мой — каза Гандалф, — ти си имал коне, ратни дела и волна степ, но тя, родена в тялото на девойка, не ти е отстъпвала по дух и храброст. Ала е била обречена да бди над старец, когото обичала като баща, да го гледа как изпада в жалко, позорно слабоумие и тази роля й се струвала по-нищожна от участта на бастуна, върху който се опирал. Мислиш ли, че Змийския език е вливал отрова само в ушите на Теоден? Изкуфял дъртак! Какво друго е домът на Еорл освен обор със сламен покрив, където разбойници пиянствуват сред зловонието, а копелетата им се търкалят по пода между псетата? Не си ли чувал и преди тия слова? Изрече ги Саруман, учителят на Змийския език. Макар да не се съмнявам, че у дома Змийския език е обвивал смисъла в по-лукави изрази. Благородни приятелю, ако сестринската обич и волята да изпълни дълга си не бяха издигнали преграда на устните й, ти би могъл да чуеш от тях дори и подобни думи. Но кой знае що е изричала самотно към мрака в горчива среднощна безсъница, когато усещала живота да губи смисъл и стените на покоите се свивали наоколо като клетка около диво зверче.
Еомер замълча и дълго се взира в сестра си, сякаш отново обмисляше всички отминали дни на съвместния им живот. Но Арагорн каза:
— И аз видях каквото виждаш ти, Еомер. Сред злочестините на тоя свят едва ли има по-горчиви и позорни за мъжкото сърце от тая — да съзираш любовта на тъй прекрасна и храбра девойка, а да не можеш да отвърнеш с взаимност. Скръб и жалост ме преследват, откакто я изоставих отчаяна в Черноден и препуснах по Пътя на Мъртвите; и нямаше по онзи път друг страх за мен освен страха от онова, което можеше да я сполети. И все пак, Еомер, казвам ти, че теб тя обича по-искрено, отколкото мен; теб те обича и познава, в мен обича само сянка и мисъл — надежда за слава, за велики подвизи и далечни страни. Може би имам власт да изцеля тялото й, да я върна от мрачната долина. Но към какво ще отвори очи — към надежда, забрава или отчаяние? Не знам. Чака ли я отчаяние, тя ще умре, освен ако се яви по-изкусен целител от мен. Уви! Друго заслужава тя, защото с делата си се нареди сред най-славните кралици.
Арагорн се наведе да погледне лицето й, а то наистина бе бяло като лилия, хладно като слана и твърдо като изваян камък. Но той се поклони, целуна я по челото и тихичко я призова с думите:
— Еовин, щерко на Еомунд, събуди се! Твоят враг изчезна завинаги!
Тя не помръдна, но отново задиша дълбоко, тъй че гръдта й се надигаше и отпускаше под белите платнени завивки. Арагорн повторно смачка два листа ателас и ги пусна във вряла вода; с отварата изми челото и дясната й ръка, която лежеше студена и безчувствена върху одеялото.
Дали от това, че Арагорн наистина владееше някакво забравено могъщество от Задмория, дали просто повлияни от словата му към лейди Еовин, околните усетиха сред изпълнилия стаята сладък билков дъх, че откъм прозореца сякаш повява свеж ветрец — без аромат, просто съвсем пресен, чист и млад въздух, като че досега не го бе вдишвало ни едно живо създание и идваше нов-новеничък от високите снежни планини под звездния свод или от далечни сребърни брегове, окъпани в пенести вълни.
— Събуди се, Еовин, роханска девойко! — повтори Арагорн, пое десницата й и я усети затоплена от възвръщащия се живот. — Събуди се! Сянката изчезна, мракът е прокуден! Повикай я! — добави той, като положи ръката й в десницата на Еомер, сетне отстъпи Настрани и безшумно изчезна от стаята.
— Еовин! Еовин! — извика Еомер през сълзи. А тя отвори очи и промълви:
— Еомер! Каква е тази радост? Казваха, че си загинал. Не, това са били само мрачни гласове в съня ми. Колко време съм спала?
— Малко, сестрице — каза Еомер. — Но не мисли повече за това!
— Чудно, колко съм изморена — каза тя. — Трябва да си почина. Но кажи ми, какво стана с Владетеля на Пределите? Уви! Не казвай, че е било сън; знам, че не е. Той загина, както предчувствуваше.
— Загина — потвърди Еомер, — но ми заръча да предам сбогом на Еовин, по-скъпа от щерка. Сега лежи с чест в Гондорската Крепост.
— Скръбно е — промълви тя. — Ала е по-добро от всичко, на което смеех да се надявам в мрачните дни, когато изглеждаше, че Еорловият род е западнал по чест като проста овчарска колиба. А какво стана с кралския оръженосец, полуръста? Еомер, за храбростта му трябва да го направиш рицар на Ездитните предели!