Властелинът на пръстените

— Не говори тъй! — каза Гимли. — Безброй нови гледки и велики дела ни чакат още в Средната земя. Но ако целият прекрасен народ поеме към Заливите, светът ще помръкне за ония, що са обречени да останат тук.

— Вярно, ще помръкне в тежка печал! — каза Мери. — Не бива да ходиш към Заливите, Леголас. Винаги ще има хора, били те големи или малки, а дори и мъдри джуджета като Гимли, които да се нуждаят от теб. Поне тъй се надявам. Макар понякога да усещам, че тепърва ни чака най-лошото от цялата война. Как бих искал всичко да е отминало веднъж завинаги!

— Не ставай мрачен! — провикна се Пипин. — Слънцето грее и всички сме заедно, поне за ден-два. Искам да узная повечко за вас приятели. Хайде, Гимли! Тая сутрин двамата с Леголас вече десетина пъти споменахте за странното си пътешествие с Бързоход. Но още не сте ми разказали нищо.

— Слънцето може да грее тук — отвърна Гимли, — ала по онзи път има спомени, които не бих желал да позова от мрака. Да бях знаел какво ме чака, мисля, че дори и дружбата не би ме тласнала по Пътя на Мъртвите.

— Пътя на Мъртвите? — повтори Пипин. — Чух Арагорн да го споменава и се питах за какво ли говори. Няма ли да ни разкажеш нещо повече?

— Не бих искал — каза Гимли. — Защото се посрамих по онзи път: аз, Гимли, син Глоинов, който се смятах за по-твърд от хората и по-храбър под земята от който и да било елф. Но не бях нито твърд, нито храбър и единствено волята на Арагорн ме удържа на пътя.

— И обичта към него — добави Леголас. — Всеки, който го опознае, скоро го обиква по свой начин, дори и хладнокръвната девойка от народа на Рохиримите. В ранното утро на деня, преди да пристигнеш тук, Мери, ние напуснахме Черноден и такъв страх бе обзел хората, че никой не пожела да ни изпроводи освен лейди Еовин, която сега лежи ранена долу в Дома. Скръбна бе тази раздяла и сърцето ми се късаше, като я гледах.

— Уви! Моето сърце нямаше сила да скърби и за други — каза Гимли. — Не, няма да говоря за онова пътуване.

Той замълча, но Пипин и Мери толкова бяха закопнели за новини, че накрая Леголас каза:

— Ще ви разкажа колкото да мирясате; аз не усещах ужаса и не се боях от сенките човешки — смятах ги за безсилни и уязвими.

Сетне той набързо разказа за призрачния път под планините, за злокобната среща край Ерех и за лудото препускане — деветдесет и три левги до Пеларгир на брега на Андуин.

— Четири дни и нощи препускахме от Черния камък и навлязохме в петата вечер — каза той. — И гледай ти! Сред мрака на Мордор в душата ми се зароди надежда, защото в онзи здрач Армията на сенките сякаш ставаше по-силна и по-страховита за взора. Видях едни да яздят, други да тичат с широка крачка, ала всички се носеха стремглаво. Безмълвни бяха, но в очите им пламтеше огън. Из възвишенията на Ламедон те догониха конете ни, плъзнаха се наоколо и щяха да ни изпреварят, ако Арагорн не им беше забранил. По негова заповед изостанаха назад. „Дори и сенките човешки се покоряват на волята му — помислих аз. — Може тепърва да му послужат!“ Препускахме през ясния ден, сетне настъпи денят без изгрев и пресякохме реките Сирил и Рингло, а на третия ден стигнахме до Линхир над устието на Гилраин. Там мъжете от Ламедон защитаваха бродовете от ордите на Умбар и Харад, които бяха доплавали по реката. Но когато пристигнахме, и защитници, и нападатели прекъснаха битката и избягаха, крещейки, че Кралят на Мъртвите връхлита върху тях. Единствен Ангбор, Владетел на Ламедон, имаше храбростта да ни изчака; Арагорн му заръча щом Сивият отряд отмине, да събере хората си и да ги поведе подир нас, ако не се боят. „Наследникът на Исилдур ще има нужда от теб в Пеларгир“ — каза той. Тъй прекосихме Гилраин и обърнахме в бягство съюзниците на Мордор, сетне поспряхме да починем. Но скоро Арагорн се изправи с думите: „Вижте! Минас Тирит вече е обсаден. Боя се, че може да падне, докато пристигнем на помощ.“ Затуй яхнахме конете, преди да е отминала нощта, и ги подгонихме с цялата бързина, на която бяха способни, през равнините на Лебенин.