Четвъртата маймуна [bg]

Лицето на татко беше трудно разгадаемо. Винаги е било такова. Той се обърна към майка ми:

— Вярно ли е? Видяла ли е?

Мама повдигна рамене.

— Предполагам, че е възможно. Но той се държа абсолютно безразсъдно. Аз само се защитавах. Лиза ще прояви разбиране. Тя е много разбрана жена.

Баща ми бързо огледа мазето, възприемайки сцената. Господин Картър лежеше в окървавена купчина, все още прикован с белезниците за тръбата. Тялото му беше опустошено много по-лошо, отколкото когато се бях отегчил и се качих горе. Те бяха продължили да го режат и кълцат, след като той беше умрял. Онова, което беше останало, не беше човек, а купчина месо, захвърлена играчка на хищник.

— Тя е горе — повторих. — В момента.

Мама въздъхна.

— Ами, не сме в състояние да приемаме гости.

Татко се ухили на думите й.

— Може би трябва да й кажем да дойде по-късно?

— Мисля, че задната врата не е заключена — рекох. — Тя може да влезе. Вече може да е влязла.

Баща ми се освободи от обятията на майка ми и се изправи.

— Това би било жалко.

Нямаше как да не се съглася.

— Мислиш ли, че ще можеш да я отпратиш? — попита ме татко.

— Аз… Не знам — смотолевих.

— Вече си голямо момче, шампионе, почти мъж. По-умен си от нея, не се съмнявам в това. Разгадай ребуса, намери начин.

Госпожа Картър не трябваше да вижда мама и татко в това състояние. И те нямаше да успеят да се промъкнат незабелязано покрай нея. Вратата на мазето се виждаше от задната врата на къщата. Донякъде се надявах, че тя е влязла, стои на стъпалата и слуша. Спомних си я при езерото. Замислих се какво би било да е окована с белезници в мазето.

— Какво ще кажеш, шампионе? Мислиш ли, че ще се справиш с нея?

Кимнах.

— Да.