Четвъртата маймуна [bg]

Не, уби го не загубата на кръв, а страхът.

Гледах от стълбите, когато баща ми извади с изпукване очите на господин Картър. Мисля, че в първия момент господин Картър не разбра какво е станало, но после татко сложи очите в ръката му. Беше ги стиснал твърде силно. Баща ми се засмя, а майка ми продължи да реже — отначало малки разрези, само няколко по-дълбоки. Тя си играеше с господин Картър. Разрязваше рамото му два-три сантиметра, колкото да привлече вниманието му, а после забиваше ножа дълбоко в крака му и завърташе (тя обожаваше да завърта ножа). Тъй като вече нямаше очи, той не знаеше къде или кога ще бъде следващото разрязване. Мисля, че това напрежение ускори ритъма на сърцето му. Когато господин Картър започна да изпада в шок, татко ме изпрати горе да донеса ароматните соли. Никой не искаше господин. Картър да припадне насред всичкото това вълнение. Нямаше да е забавно. След известно време обаче нямаше какво повече да направим, за да го държим буден. Шокът обикновено разваля удоволствието.

Накрая господин Картър изпусна дълга въздишка. Тялото му се сгърчи конвулсивно в спазъм, а после се скова и се отпусна безжизнено върху бетона. Мисля, че той пак напълни гащите, но вече беше толкова изцапан, че не бях сигурен.

Майка ми беше започнала всичко, затова знаех, че баща ми ще я накара да почисти. Такова беше правилото. Татко обичаше правилата, създадени от него.

От мазето отново се разнесе смях. Какво ли правеха още?

Посягах да си взема поредната лъжица яхния, когато чух, че някой почука на рамката на мрежата против насекоми на кухнята ни. Обърнах се и видях, че от другата страна стои госпожа Картър. Около очите й имаше ужасяващи тъмнолилави сенки, а на лявата й буза — голяма синина. Държеше лявата си китка с другата си ръка.

— Тук ли е мъжът ми? — тихо попита тя.

Взех кърпата за хранене и избърсах устата си. Всъщност нямаше защо, тъй като не бях мърльо и се хранех чисто, без да се цапам.

— Не се е връщал у дома. Минаха часове. — Гласът й беше тих и прегракнал. Госпожа Картър явно беше плакала дълго. Зачудих се защо иска мъжът й да се прибере вкъщи. Той я беше пребил от бой. Наистина ли тя щеше да му позволи да се върне, сякаш не се е случило нищо?

Станах от масата и тръгнах към вратата. Видях, че не е заключена. Нямах намерение да поканя вътре госпожа Картър, но това не означаваше, че тя няма да влезе сама. Не беше непозната в нашия дом. Обикновено почукваше два пъти на рамката на мрежата против насекоми и направо влизаше. И защо не? Този път обаче не го направи. Стоеше на прага и се олюляваше. Гледаше ме с ударените си очи с тъмнолилави сенки, които всъщност представляваха само цепки и искаха да се затворят.