Левиатан [bg]

Запалиха двигателите веднага след залез-слънце.

Последните лъчи все още хвърляха перлени отблясъци върху заснежените върхове в далечината. Но от планините падаха дълги сенки, които потапяха прохода в мрак.

Ръката на Алек се придвижи към лостовете…

Внезапно два лъча от фрегатата пронизаха тъмнината. Плъзнаха се по замръкналата шир — ярки ножове, които разрязваха нощта на парчета.

Ръцете му се дръпнаха от контролното табло.

— Знаят, че сме тук.

— Глупости, млади господарю — каза Клоп. — Разбрали са, че се движим нощем. Но само два прожектора не могат да покрият цялата граница.

Алек се поколеба. От край време се носеха слухове за немските тайни оръжия — подслушвателни устройства или машини, които прозираха през мъгла и мрак чрез радио вълни.

— Ами ако имат нещо повече от светлини?

— Тогава ще импровизираме — усмихна се Клоп.

Алек внимателно наблюдаваше светлините. Не откри някаква схема в движението им през долината. Щеше да е истински късмет да останат под прикритие, а това не беше добро решение. Целият план бе негова идея — всеки провал щеше да е само негова отговорност.

С усилие прогони тази мисъл, припомняйки си любимата на баща му мисъл на поета Гьоте — Безбройни са опасностите на живота, ала сред тях се крие сигурността.

Истинската опасност се криеше тук в Австрия. Ако се опитаха да избегнат каквито и да било рискове, щяха да ги открият рано или късно. Постави отново ръце върху контролните лостове.

— Готови ли сте? — попита.

— Когато решите, Алек. — Граф Волгер се набра нагоре през люка и постави краката си на облегалката на пилотското място. Носовете на ботушите му потупаха Алек по раменете — и по двете едновременно, което беше сигнал да потегли.

Алек стисна контролните лостове и направи първата крачка.

Ботушът на Волгер силно притисна лявото му рамо и Алек насочи самохода на ляво. Беше дразнещо да го направляват така, като кукла на конци, но графът имаше по-добра видимост отгоре.

— Сега по-леко — намеси се Клоп, когато самоходът се наведе напред. Пътят ги водеше по стръмно надолнище към дългата и тясна долина, охранявана от Херкулес. — Малки стъпки.

Алек кимна, а хватът му се стегна, когато самоходът поднесе леко по наклона.

— Пуснете задната котва, Хофман — нареди Клоп по интеркома.

Зад тях се чу тракането на развиваща се котва.

Алек почувства опъването на котвата, докато тя се врязваше в корените и ниската растителност, влачена от самохода като детска играчка.

— Знам, че е неприятно — каза Клоп. — Но така няма да се преобърнем, ако паднем.

— Няма да падна — отвърна Алек, а ръцете му здраво стискаха лостовете. Двигателите бяха на четвърт от мощността си и масивните крака се движеха бавно — сякаш крачеше из гъст сироп.

Луната тъкмо бе започнала да се издига и Алек не виждаше през визьора нищо, освен черна плетеница от клони. Ботушите на Волгер го насочваха наляво и надясно без някаква ясна схема, а краката на самохода се оплитаха в корени и ниски храсти. Беше като да те водят с превръзка на очите и на бос крак, през стая покрита с капани за мишки.