Левиатан [bg]

Профуча още една червена ракета, разнасяйки пушек и искри. Очите на Алек смъдяха, а погледът му се замъгли от сълзи.

— Ото, поемете руля!

Клоп сграбчи лостовете, а Алек затърси опипом манерката си. Изля я върху лицето си, измивайки дима от очите си.

Кабината се разтресе от дрънченето на метал.

— Ударихме ли се в нещо? — попита Алек, примигвайки, за да махне водата от очите си.

Клоп поклати глава.

— Едва ли. Навън е достатъчно светло!

Алек се намръщи, чувствайки тътена на машината под себе си. Крачките на самохода бяха стабилни и равномерни по склона, а измервателните уреди показваха нормални нива на всички елементи.

С изключение на едно нещо — температурата на задното гърне бе скочила внезапно.

Алек се изправи и отвори горния люк.

— Алек! — викна Волгер, загърбвайки картечницата. — Какво правите?

— Нещо не е наред — отвърна той и се издърпа нагоре.

Свежият въздух го лъхна в лицето, а незаглушеният рев на двигателите изпълни ушите му. Започна да оглежда гората, привел ниско глава.

Нищо. Само дървета и храсти. Къде бяха изчезнали съгледвачите?

После Алек забеляза един в далечината, който се отдалечаваше от тях с максимална скорост.

— Какво по…? — започна, а после забеляза червеникавия отблясък, който идваше от задната част на машината при ауспусите. Издърпа се още малко нагоре и видя какво е.

Една съскаща бучка фосфор се бе залепила за обшивката на двигателите. Все още гореше и изпускаше дим във въздуха. Алек надигна очи и забеляза червения стълб, който се издигаше нагоре към озареното небе.

— Дотук беше с приказките за това да ме хванат жив — измърмори той и се пусна обратно през люка.

Граф Волгер го изгледа.

— Радвам се да видя, че сте възстановили…

— Клоп! — извика Алек. — Ход на зигзаг!

Учителят се поколеба, после започна да насочва Бурехода измежду дърветата.

— По-резки завои, човече! Последната ракета ни е уцелила. Закрепила се е за бронята като топка кал и изпраща нагоре димни сигнали! — Останалите се вторачиха в него, а Алек извика: — Съгледвачите си плюят на петите колкото им сила държи!

Лицето на Клоп най-после се озари в разбиране. Насочи самохода наляво за няколко дълги крачки, после обратно на дясно.

Затова и фрегатата не беше стреляла още. Артилеристите чакаха мишената да бъде маркирана и съгледвачите да се покрият. Но сега Буреходът бе на мушка.

Алек погледна към показателите на задното гърне — все още бе горещо. Колоната червен дим все още се издигаше над дърветата.

Обърна се към Клоп.

— Има ли някакъв начин да го изгасим?

— Фосфорът ли? Водата няма да свърши работа, а и ще прогори всичко, с което се опитаме да го задушим. Ще трябва да изчакаме да изгори до край.

— Колко време ще отнеме?

— Може и половин час — каза Клоп. — Което е абсолютно достатъчно да…

В далечината се чу тътен.

Алек извика, но Клоп вече завърташе лостовете, рязко обръщайки самохода. Машината премаза група фиданки, а Алек сграбчи ремъците, подхлъзвайки се на гилзите, които се търкаляха на металния под.

Тогава Буреходът се разлюля от страховит гърмеж. Звукът разтърси Алек до мозъка на костите му, а светът внезапно се наклони. Висеше на ремъците, а краката му се люлееха във въздуха.

Ръцете на Клоп не се отделиха от контролните лостове и самоходът някак успя да се изправи на крака. Рязко зави, избягвайки на косъм един бук. Тежки клони се удряха в корпуса и запращаха експлозии от листа през наполовина отворения визьор.

— Колко време имаме до следващия залп? — гласът на Волгер беше сух.

— Около четиридесет секунди — отвърна Клоп.

— Трябва да махнем тази ракета! — викна Алек. — Само ми дайте нещо, с което да я избутам!

Волгер поклати глава.

— Прекалено опасно е, Ваше височество.

На Алек му се наложи да потисне истеричния смях, който напираше отвътре и отвори със замах вратата на пилотския склад.

— Опасно ли, Волгер? В сравнение с това да се оставим да ни разкъсат на парчета?

— Тогава аз ще го направя — заяви графът.

Ръката на Алек се сключи върху един меч, който никога до този момент не бе виждал. Издърпа го от склада — стара кавалерийска сабя, много по-тежка от мечовете, с които се бе фехтувал — идеален за целта му.