Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Фактът си е факт: планът и дневният режим донякъде ме възстановиха. Премина и разстройството ми и постепенно започнах прехода от събирателния начин на живот към „производителния“. Разкопах едно парче от подивялата трева и посадих най-различни семена. Бях ги взел от един магазин за посадъчни материали, а на гърба на пликчетата бе написано какво да се прави с тях. Сезонът все още беше благоприятен и ако не бях сигурен, то поне можех да се надявам, че все нещо ще се хване от граха, фасула, доматите и другите подобни. Във всеки случай усърдно поливах градинката си, която, дори и да не разнообрази менюто ми в очакваната степен, във всеки случай ще подсили у мен склонността към наблюдения, а в моето положение дори и това не е дреболия…
В по-широк смисъл империята ми се простираше до оградата на Института, а в по-тесен — включваше павилиона, който си бях избрал за жилище, и най-близката му околност. Погрижих се за съоръженията, от които зависех. Поддържах в ред язовира и редовно проверявах реактора. Обаче изключих и разглобих всички останали, които можеха да станат излишни или опасни. Свалих предпазителите в неизползваемите сгради, за да не стане късо и да възникне пожар. Разглобих действуващите опитни установки в лабораториите и спрях останалите реактори. Радиоактивните вещества прибрах на сигурно място, а накрая разположих около жилището си уреди за метеорологично наблюдение и за следене на радиоактивността както за информация, така и за сигурност. Въпреки че нямаше да ме предпазят от повтаряне на катастрофата, тъй като тя би изпреварила предупреждението.
Намиращите се на територията на Института, макар и затворени и обезвредени радиоактивни вещества, са само част от онези радиоактивни вещества, които могат да се намерят по света в активно състояние или в „резерв“. Дузини предприятия, произвеждащи такива вещества, работеха с пълен капацитет; стотици реактори произвеждаха енергия; подземни, подводни складове, кораби, самолети, подводници, препълнени с атомни заряди.
С тях какво е станало? Какво е могло да се случи?
По всяка вероятност нищо. Иначе и с тези тук е щяло да се случи нещо. Щели са да експлодират или напротив: да се срутят като подгизнали минни забои. Ала не бяха експлодирали и не се бяха срутили. Излъчването (неутронно? друго?) беше подействувало само на живите организми — смилявайки се над собствената си раса, над останалите живи атомни факли. Виж го ти.
По-добре да бъда предпазлив. Да умра е сравнително просто. Трудна е агонията. Дълга и в самота. Сабята, пушката правят видима, кървяща рана. Лъчите изяждат човека отвътре, смилат го бавно, както термитите дървото. Стои, живее, обаче отвътре вече е празно. Благодаря, не желая.
Разположих уредите. Останалото ще видим.
Стараех се да избягвам сградата на дирекцията. Качих се още веднъж до стаята на Давид — без да влизам вътре, — заключих вратата и хвърлих ключа. Не исках повече да влизам там.
Трябваше да свърша още една трудна работа. Дълго я отлагах, но в края на краищата не можех да я избегна. В комплекса, тук, беше и Алберт. Тук е и сега. Рано или късно трябва да вляза и там, където е работил, защото невъзможно е, докато аз живея, трудя се тук, около него, той така…
Познавах всички в Института, от старшите сътрудници до огнярите. За повечето от въргалящите се жълти гащеризони знаех — а ако не ги бях намерил на мястото им, предполагах — кой ги е носил. Когато обаче се захванах да въвеждам ред, си внуших да смятам гащеризоните за вещи. Така успях да ги събера и откарам в бараката. Много от тях останаха на мястото си: където нямах работа, не бях ходил. Не бях влизал и в онази стая, която беше на Алберт.
Алберт е различен от останалите. Алберт ми беше приятел, допълнение и противник. Откъде ли се познавахме?
Естествено, от университета, откъде другаде — и с това се отговаря и откога. Бяхме в един курс; зараждането на приятелството ни се дължеше на агресивната природа на Алберт и на тениса. Играех системно, защото го смятам за такъв спорт, който еднакво ангажира всички мускули на тялото, събира в себе си елементи от бягането, скоковете, гребането, тласкането на гюлле; същевременно е чист и неагресивен спорт. Идеална тренировка за тялото на занимаващите се с умствен труд. На Алберт вероятно и през ум не са му минавали подобни разсъждения, той обичаше страстно тениса; играеше заради самата игра, вълнуваха го непредвидимите пътища на отскачащата топка, усилието и умението да я върне. Бореше се за всеки гейм и носеше на лицето си радостта от победата. Защото Алберт беше състезател. Още когато попадна в университета, го смятаха за класа сред младежите, а там успя да влезе и в световната ранглиста.