Бунтовният остров
- Автор: Бенет Чарлс Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Йорданов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бунтовният остров». Краткое содержание книги:
— Да не си видял някой кораб — не „Пламтящ кръст“, а някой друг, който да ни спаси? — попитах.
Фред Скипърс поклати глава отрицателно.
— Не, съвсем друго нещо! Е, не можеш ли да се сетиш? Тогава ще ти кажа! Миналата нощ старият Чивърс и аз бяхме изпратени на брегова стража, близо до залива. Видяхме „Златен полумесец“ заседнал на брега, накривен на една страна и чухме гласа на Були да дава заповеди. Чивърс бързо отиде да занесе известието на капитан Хътълстоун, а аз се скрих добре в едни храсти, откъдето можех да наблюдавам, без да ме видят. Скоро забелязах как една лодка се отдели от брега към кораба. Нещо се спусна в лодката — не можах да видя какво, но наострих уши и чух, че…
— Съкровището! — довърших вместо него, развълнуван толкова, колкото и той.
— Ш-ш-шт! — Фред се огледа със страх. — Да, прав си, това беше съкровището! След като си помислих какво е най-добре да направя — да наблюдавам кораба или да проследя лодката, реших да видя къде ще заровят съкровището.
— И видя ли?
Фред се намръщи като всички разказвачи, щом ги прекъснат.
— Ще стигна и до това — каза малко сърдито и продължи да разказва, както си знае. — Те гребаха край брега доста дълго и аз пълзях след тях безшумно, без да ги изпусна от очи. Скоро спряха лодката на брега и можах да видя кои са. Бяха Фидлър и оня угодник на Були — Слинки Дан. Не се страхувах от такива негодници и продължих дебненето. Те вдигнаха сандъка от лодката и го занесоха сред една палмова горичка, недалеч от морето. Съвсем не подозираха, че някой ги следи. Като сложиха сандъка на земята, бях достатъчно близко и можех да ги застрелям с пищовите си — Фред се търкулна по гръб и се засмя от удоволствие.
— Какво стана после?
На Фред бе потребно доста време, за да спре да се смее.
— Слинки Дан се мъчеше да убеди Фидлър да не заравят съкровището, а да го отнесат обратно в лодката и да отплават на север, натам, към многото острови. Фидлър заяви, че е много рисковано. „Не искам да умра от глад и жажда в една малка лодка, далеч от сушата — каза той. — Ще заровим съкровището тук и ще се върнем при Були Савидж и другите.“
— И заровиха ли го?
— Много бързаш! Да, заровиха го, но след това Слинки Дан започна да убеждава Фидлър да пазят мястото в тайна. Препираха се доста дълго, най-после си тръгнаха, като ме оставиха сам със съкровището.
— Премести ли го? — почти извиках.
— Че как можех да го преместя? Те не оставиха лопатите си, а аз не можех да го изровя с ръце. Освен това то е на безопасно място. Були не подозира, че знаем къде е заровено и можем да го преместим по всяко време, когато поискаме.
— Но не е ли добре да отидем веднага? Знаеш, винаги има опасност…
Думите ми бяха прекъснати от Фред, който ме натисна внезапно на земята и ми пришепна в ухото:
— Преструвай се на заспал!
Направих това, но наблюдавах през полузатворените си клепачи. На вратата се бе появил Були. Бунтовникът постоя малко на входа, оглеждайки се внимателно. Видя ни да лежим и помисли, че спим. После нарами лопата и тръгна с големи, предпазливи крачки към оградата. Щом я прескочи, хвърли последен поглед назад да се увери, че никой не го следи, и изчезна между дърветата.
— Негодник! — извика Фред, като седна. — Той отива при съкровището! Сигурно ще го премести другаде.
Бях вече скочил на крака.
— Прав си, Фред, но нищо не ни пречи да го проследим и видим къде ще го зарови…
РАЗОЧАРОВАНИЕТО НА БУЛИ
Тъй като Фред знаеше мястото, където бе заровено съкровището, нямаше защо да следим бунтовника отблизо. Без много мъчнотии успяхме да изпълзим близо до Були Савидж, когато той спря в горичката от палмови дървета и се заоглежда, като че ли търсеше някакъв белег, който да му покаже къде да копае.
Скоро намери каквото търсеше. Фред ме сбута с лакът, когато бунтовникът взе някакъв белезникав предмет, приличащ на топка.
— Какво е това? — попитах шепнешком.
— Човешки череп — отговори той също предпазливо и аз не можах да не изтръпна при мисълта, че може би е извършено някакво кърваво и престъпно дело на това място.
Були хвърли черепа и той се търколи на земята близо до нас. Изтръпнах отново при вида на черните дупки, които някога са били очи и усмихваща се уста. Скоро Були отново привлече вниманието ми. Залови се да копае, изхвърляше пръстта бързо и правеше дълбок трап.
Отначало лицето му бе мрачно усмихнато, сякаш се готвеше да спечели нещо най-желано в живота. С копането тази усмивка изчезна, замени я първо недоумение, а после — яростен гняв. Продължи да копае, докато ямата стана дълбока и широка. Чухме как лопатата удари в корените на дървото. Були гневно се изправи.