Бунтовният остров
- Автор: Бенет Чарлс Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Йорданов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бунтовният остров». Краткое содержание книги:
Савидж се наведе да погледне.
— Увери ли се? — попита Дан малко насмешливо.
— Не, дявол да ви вземе, не — изръмжа Були. — Още не мога да разбера защо ми изиграхте тази шега!
Фидлър продължи да копае. Когато пръстта бе съвсем изчистена от капака, той излезе от дупката, за да стори място на главатаря си. Були пъхна пищовите в пояса си и коленичи, за да отвори сандъка. Слинки Дан направи красноречиво движение с глава към наведената фигура, което казваше толкова ясно, колкото с думи: „Удари го по главата с лопатата.“ Но Фидлър не мръдна и само наблюдаваше как Савидж се мъчи да откачи куката.
Були се изправи, щом отхвърли капака назад. В следващия момент се разнесе яростен вой.
— Камъни, камъни! — извика той. — Златото и скъпоценностите са изчезнали! На тяхно място са оставени мръсни камънаци!
— Ти си луд! — извика Фидлър и двамата се наведоха напред да погледнат сами.
— Да, луд! — ревна Савидж, скочи и улови ужасените хора за шиите. — Луд, че ви се доверих! Сега казвайте къде е, преди да съм ви удушил! Къде сте скрили съкровището?
И двамата започнаха да го уверяват, че не са го скрили, че и те са толкова смаяни, колкото и той. Едничкият отговор на Були бе да ги тресе още по-силно. Когато долових дивата ярост в очите му, помислих си, че наистина ще изпълни заканата си да ги удуши. Но скоро ги пусна и те паднаха задъхани и уплашени на земята.
— Ставайте! — изръмжа Савидж и извади пищовите си. — Ставайте! Няма да си хабя думите повече! Искам да знам къде сте скрили съкровището!
Те се изправиха. Слинки Дан трепереше като лист.
— Няма ли да говорите? — попита Савидж.
Те отново започнаха да му се кълнат, че не са откраднали съкровището, но Були ги спря, викайки извън себе си от ярост:
— Искам истината!
Настъпи мълчание.
— Фидлър, къде е съкровището?
— Не знам! — бе мрачният отговор.
— Ти, Слинки Дан?
— Не знам, капитане! Кълна ти се…
— Ще ви дам време, докато преброя до дванайсет, и ако не признаете, един от двама ви ще умре. После още дванайсет и — другият също.
Той се втренчи с пламнали очи в хората, които подозираше, че са го изиграли. Дан изглеждаше по-уплашен от всякога. Смъртта бе толкова близко, но Фидлър събра целия си кураж да я посрещне храбро. Капитанът бавно започна да брои.
— Едно! Две! Три! Четири! Пет!…
— Казвам ти, че не знам нищо, капитане! — изкрещя Дан. — Като пред Бога ти казвам! Ние бяхме…
— Шест! Седем! Осем! — продължаваше жестокият глас.
— Казвам ти, че сме ти били верни — стенеше Дан на колене. — Някой друг трябва да е…
— Девет! Десет! Единайсет!
— Казвам ти, Були Савидж — започна и Фидлър, като успя да запази гласа си твърд, — ти грешиш! Ако ни убиеш, ще убиеш невинни хора…
— Дванайсет!
Настана кратка пауза. Десният пищов на Були се насочи към обезумелия Дан, а левият — към пребледнелия, но неизплашен Фидлър. Косите ми настръхнаха пред тази трагедия. Кого ли щеше да убие пръв?
— Това е последният шанс за един от двама ви. Ще кажете ли?
Отговор не последва, само ново дърдорене на Слинки Дан. Разнесе се гърмеж. Фидлър се олюля, строполи се тежко на земята и остана неподвижен.
— Сега е твой ред, Слинки Дан — извика Савидж безпощадно.
Започна отново да брои, мъчейки се да изкопчи тайната от своя подчинен чрез заплахата със смърт. Слинки плачеше, пищеше и се молеше с протегнати сключени ръце, но не трогна мъчителя си, който изброи до дванайсет.
— Сега — каза той, прекрачи напред и опря дулото в челото на жертвата си.
Ужасен, Дан прегърна отчаяно краката му.
— Не стреляй! Не стреляй! Как ще намериш съкровището, ако ме убиеш?
— Значи знаеш къде е? — извика Савидж тържествуващ и отпусна оръжието. — Най-добре е да ми кажеш, иначе ще те мъча така, че ще започнеш да се молиш да те убия, за да се отървеш от мъките. Къде е съкровището?
— Не знам, капитане! Кълна се, че не знам!
Савидж прекрати виковете на нещастника, като го хвана за гърлото и започна да го души. Тялото на Дан скоро се отпусна и аз бях уверен, че в яростта си Були ще убие едничкия човек — както той си мислеше, — който знае мястото на съкровището. Внезапно остро изсвирване, повторено два пъти и идещо откъм укреплението, накара Були да отхлаби хватката.
— Те са слезли на сушата — каза високо на себе си.
Нямаше нужда да се питам за кого говори. Лицето му пребледня. Хората, от които се страхуваше, идеха.
— Не пъшкай, а ставай — изръмжа и ритна Дан ядно. — Хайде в укреплението! Когато изтикаме тия кучета обратно на кораба им, ще има време да си поприказвам отново с тебе, крадецо!
Слинки стана все още треперещ и едва се държеше на краката си. Були би го оставил на произвола на съдбата, но предположението, че Дан знае мястото на съкровището, го правеше много ценен. Затова закоравелият морски вълк полувлачеше, полукараше насила уплашения нещастник да върви по обратния път към укреплението.