Да яздиш диво пони

— Аз не мога да гарантирам всичко това, мистър Куейл. Ако прекратя делото…

— Извинете, ваша милост, делото не се прекратява, а само се оттегля обвинението.

— Добре, добре. Но не е моя работа да давам инструкции на полицията.

— Сержант Колинз ще ми даде честната си дума — каза татко.

Колинз стана.

— Уверявам съда, че понито ще бъде задържано в обора.

— Не се съмнявам, сержанте. Но при най-строго съблюдаване на закона. Иначе законът ще бъде нарушен и последствията — сериозни.

— О, боже господи! — въздъхна Страп.

— Оттегляте ли обвинението, мистър Страп? — отегчено попита съдията.

— Да, уважаеми съдии. Оттегляме го.

— Да се отбележи в протокола, че делото отпада от списъка.

И така делото беше прекратено. Точно в този миг пристигна Питърс със Скоти. Загорялото лице на Скоти пламтеше, той беше смутен, но все така войнствено настроен. Беше си махнал връзката, но не и символизиращите порядъчност обувки и чорапи.

— Браво, Скоти! — подвикна някой от залата и аз видях, че това беше Питърсън — старият нощен пазач на склада за дървен материал, който обичаше да се шегува с нас, децата: даваше ни шест пенса и ни пращаше за боя на райета, което означаваше, че просто ни дава шест пенса. Четирима от присъстващите се приближиха до Скоти и го затупаха по рамото, а останалите заобиколиха Елисън Еър, с което го притесниха и смутиха. Настъпи изключителна блъсканица — първата крачка към разделянето на града на два лагера: тези за Скоти и тези за Елисън Еър, или по-скоро за Джоузи Еър. Едно твърде скандално разделяне сред съдебната зала.

— Тишина! Тишина! — крещеше съдебният пристав мистър Къф.

— Ще наредя всички да напуснат залата, ако тази демонстрация не спре — викаше съдията.

Хората и без това си тръгваха, тъй като бе обявено следващото дело (някаква разправия между двама братя). С надеждата, че татко не ме е видял, аз се промъкнах през малката тълпа на входа и хукнах да бягам. Не успях да стигна и до ъгъла, когато чух, че някой ме вика:

— Кит! Кит Куей!

Мис Хилдебранд! Знаех си, че ме е видяла в съда, затова спрях, надявайки се да я придумам да не каже на директора.

— Какво правиш тук? — каза тя със строго изражение на младото си пламнало лице. Мис Хилдебранд се изчервяваше дори когато ни хващаше на местопрестъплението. Говореше винаги строго, сякаш бе решила да е сурова към нас — безнадеждна работа.

Нямах никакво извинение и запристъпвах от крак на крак, изчаквайки я да ме настигне.

— Е, хайде — каза тя. — Да се върнем заедно.

Да вървиш заедно с учител, е винаги мъчително, но да вървиш с мис Хилдебранд, и то при такива обстоятелства, бе наистина много, много мъчително.

— Баща ти е много умен — каза тя.

— Знаех си, че ще отърве Скоти — гордо отговорих аз, макар съвсем да не бях уверен до последния миг.

— Мислех, че ще пратят Скот Пири в затвора. Само ако го бяха направили — заговори тя стеснително и бързо както винаги, — щях да стана и да възразя.