Гората [The Woods-bg]

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Докато очаква Силвия Потър, Люси пуска името на странния посетител при Айра в търсачка на Интернет. Маноло Сантяго. Излизат множество резултати, но нито един, който да е от полза. Не е репортер или поне няма такъв в Мрежата. Кой е тогава? И какво търси при нейния баща?

Би могла да попита самия Айра, разбира се. Стига той да си спомни.

Минават два часа. После три, а след това — четири. Звъни в стаята на Силвия. Никой не отговаря. Опитва отново с пейджъра. Няма отговор. Това не е добре.

По какъв начин, по дяволите, е успяла Силвия Потър да се добере до нейното минало?

Люси преглежда студентския справочник. Силвия има стая в Стоунхаус — битовия район на комплекса. Решава да отскочи дотам.

В атмосферата на един студентски комплекс винаги присъства някаква магия. Надали има друго място, което да внушава подобно усещане за сигурност, защитеност от външни влияния, за изолираност от останалия свят и макар това да предизвиква протести, именно така трябва да бъде. Някои неща виреят по-добре във вакуум. Това е място, в което се чувстваш защитен, докато си млад, а когато поостарееш — като нея и Лони, — в него можеш да намериш уютно скривалище.

Стоунхаус е бил мъжко общежитие в миналото. Преди десетина години университетската управа слага край на студентските братства и ги заклеймява като „антиинтелектуални“. Люси е съгласна с твърдението, че тази институция е свързана с множество негативи, но решението да се обяви извън закона е прекалено авторитарно и с видим фашистки уклон. В един съседен комплекс понастоящем тече съдебен процес по повод извършено в такова студентско братство изнасилване. Но ако не е братство, ще се окаже някое спортно дружество, банда грубияни в стриптийз бар или рокери в нощно заведение. Люси не знае отговора на задачата, но той положително не се състои в това да забраниш всяка структура, която не ти харесва.

Трябва да се наказва престъплението, смята тя, а не свободата.

Фасадата на сградата продължава да си бъде величава тухлена зидария. Интериорът е лишен от всякакъв намек за индивидуалност. Няма ги килимите, дървените ламперии и махагонови орнаменти от славното минало. Мястото им е заето от белезникави бежови оттенъци, пример за пълно обезличаване. Срам и позор.

Наоколо се шляят студенти. Нейното появяване привлича няколко погледа, но не много. Гърмят стереоуредби или по-скоро компютърни аудио-системи. Вратите на стаите зеят. По стените забелязва плакати с образа на Че Гевара. Може би прилича на баща си повече, отколкото си дава сметка. Университетските градчета също попаднаха в кипежа на шестдесетте години. Стилове и музика могат да се променят, но онова усещане си остава.