Избраниците

Бекър сведе очи.

— Не искате ли да попитате за нещо? Сигурно има още. Сигурно.

— Няма магически въпрос. Или ако има, аз не го знам.

Бекър вдигна поглед. Сигурно никой полицай не му беше казвал такова нещо.

— Мислите ли, че е жива?

— Да.

Бекър остана изненадан от увереността, която видя в лицето на полицая.

— Всички други се държат така, сякаш вече е мъртва. Не го казват, но си го мислят.

— Грешат. Жестоко грешат.

— Защо? — изхриптя Бекър.

— Когато убиец от този тип иска да се отърве от жертвата си, той обикновено скрива трупа и прави всичко възможно, за да попречи на идентифицирането му. От една страна, за да затрудни полицията. Прави го обаче и защото много от тези хора искат да скрият деянията си от себе си. Трите предишни жертви бяха намерени на открито, с част от собствените им дрехи и лични вещи. Този човек не се крие от никого. Той искаше да разберем кои са жертвите. За да достигне до желания от него край, е необходимо отвлечените да останат живи за известно време.

— Необходимо…

— Само една от предишните жертви беше сексуално насилвана. Освен леки травми на главата и обръсване на косата той не ги малтретира по никакъв начин.

— И освен убийството им, разбира се.

Занд поклати глава:

— Убийството не е малтретиране. То е край на мъченията. Според изследванията момичетата са държани живи около седмица след отвличането им.

— Седмица? Пет дни вече минаха.

Занд замълча. По време на разговора бе огледал внимателно стаята и сега забеляза нещо, което му беше убягнало. Купчинка учебници на една масичка. Бяха за по-големи ученици и следователно не принадлежаха на малката дъщеря. Той си даде сметка, че другият мъж го наблюдава.

— Знам — отвърна Занд.

— Стори ми се, че имате и друга причина да смятате, че е жива.

— Просто не вярвам да я е убил вече.

Бекър се изсмя рязко:

— Не „вярвате“? Само това ли? О, добре. Много обнадеждаващо.

— Не е моя работа да ви обнадеждавам.

— Не, предполагам, че не — съгласи се Бекър. Помълча за миг, сетне добави: — Тези неща наистина се случват, нали?

Занд знаеше какво има предвид. Че такива събития, за които хората обикновено само научават от вестниците и телевизията, наистина се случват. Неща като внезапна смърт, разводи и травми на гръбнака; като самоубийства и пристрастяване към наркотици; сцени като тази, в която около теб се събират куп безлични хора и повтарят: „Шофьорът не можа да спре.“ Случват се. Те са реални като щастието и любовта, като приятната топлина на слънчевите лъчи върху гърба ти, но се забравят по-трудно. След тях животът ти може никога да не е същият. Ти може да не си сред щастливците и всичко да продължи да се повтаря.