Избраниците

Седяха пред „Сморгас борд“, посещавано главно от сърфисти кафене на десетина метра от мястото на отвличането. Киснеха тук вече час и заведението скоро щеше да затваря. Единствените други клиенти бяха двама младежи, приведени над една съседна маса и сърбащи вяло от големи чаши.

— Мислиш ли нещо, или просто гледаш?

Занд не отговори веднага. Погледът му бе насочен към улицата. Почти не беше помръднал. Кафето му бе изстинало. Беше изпушил една цигара, но бе дръпнал само няколко пъти. Вниманието му бе насочено към съвсем друго място. Приличаше на ловец, на хищник, готов да чака неподвижно жертвата си, без да се отегчава, да нервничи или да се разсейва.

— Не всички се връщат — отбеляза раздразнено тя.

— Знам. Не чакам него.

Тя се изсмя:

— Глупости. Ако не е това, сигурно си се парализирал.

За нейна изненада той се усмихна:

— Мисля.

Тя скръсти ръце.

— Ще споделиш ли?

— Мисля си каква загуба на време е това и се чудя защо ме накара да се върна.

Нина си даде сметка, че гримасата му не е била усмивка.

— Доведох те, защото си помислих, че може да помогнеш. — Тя помръдна неловко на стола си. — Джон, какво ти става? Знаеш защо те доведох. Защото ми помогна преди. Защото ценя съвета ти.

Той отново се усмихна и този път тя потрепери.

— Какво постигнах предишния път?

— Не знам — призна тя. — Кажи ми. Какво стана?

— Знаеш какво.

— Не, не знам! — ядоса се тя. — Знам само, че беше стигнал донякъде. Започна да се спотайваш и да се криеш, не ми казваше нищо, въпреки че дотогава разчиташе на мен да ти източвам информация от Бюрото. Информация, която иначе нямаше как да получиш, защото собственият ти началник те беше отстранил от случая. Аз ти направих услуга, а ти ме отряза.

— Никаква услуга не си ми направила. Просто искаше да ме използваш.

— О, майната ти, Джон! — тросна се тя.

Двамата младежи на съседната маса подскочиха като марионетки, чийто кукловод изведнъж е дръпнал конците.