Избраниците

— Ще ми кажеш ли най-после какво мислиш?

— Чудя се дали не е наказание.

Нина се замисли.

— За какво?

— Не знам. Но ми се струва, че убиецът избира точно определен тип момичета за точно определена цел. Мисля, че очаква нещо от тях и всяка по някакъв начин го е разочаровала. За наказание той взима нещо, което смята, че е особено важно за тях.

Той отпи глътка кафе, без да се интересува, че е студено.

— Знаеш ли какво са правили с колаборационистите във Франция в края на Втората световна война?

— Разбира се. Жените, заподозрени, че са приели твърде радушно германските нашественици, са били показвани по улиците с обръснати глави. Голяма гордост за нашата цивилизация. — Нина вдигна рамене. — Мога да разбера наказанието, но не и причината за него. Тези момичета не са се отдавали на никого.

— Може би.

Занд явно бе изгубил вече интерес към темата. Загледа се разсеяно в далечината. Един от младежите случайно го погледна. Занд не отмести очи. Младежът сведе своите. Даде знак на приятеля си, вероятно — че е време да се омитат, и двамата се изнизаха от кафенето.

Занд явно остана доволен от това.

Нина опита отново да привлече вниманието му:

— Добре, накъде води тази следа?

— Вероятно наникъде — отвърна той и смачка фаса си. — Миналия път просто не се бях замислил сериозно за това. Тогава се бях съсредоточил върху начина, по който ги избиваше. Върху това, как ги среща. Сега ми стана интересно. Как са го разочаровали? Какво всъщност е очаквал от тях?

Нина зачака да продължи.

— Защо престана да спиш с мен?

Това отново я свари неподготвена. Тя се поколеба, преди да отговори:

— Двамата престанахме.

— Не. — Той поклати глава. — Не беше такъв случаят.

— Не знам, Джон. Просто стана така. Ти не изглеждаше особено натъжен от това.

— Просто го приех.

— Накъде биеш? Сега не го ли приемаш?

— Разбира се, че да. Това е отдавна минало. Просто ти задавам въпроси, които не съм ти задавал преди. Когато започнеш веднъж, те сами продължават да изникват.

Тя наистина не знаеше какво да му отговори.

— Добре, какво искаш да правим сега?

— Искам да си вървиш. Да си отидеш и да ме оставиш сам.

Нина се изправи:

— Както желаеш. Имаш номера ми. Обади ми се, когато решиш да си размърдаш задника и да свършиш някоя работа.

Той се обърна бавно, погледна я право в очите.

— Искаш ли да знаеш какво стана последния път?

Тя се втренчи в него. Изражението му бе хладно и замислено.

— Да — отвърна тя.

— Открих го.

Нина почувства как косъмчетата по гърба й настръхват.

— Кого си открил?

— Следих го две седмици. Накрая отидох в дома му. Бях го видял как наблюдава други момичета. Не можех да го оставя.

Нина не знаеше дали да седне, или да остане права.

— И какво се случи?

— Отричаше. Аз обаче знаех, че е той. Той беше, но нямах доказателства и щеше да се измъкне. Останах с него два дни. Не искаше да ми каже къде е тя.