Избраниците

13.

Мъжът седеше на креслото в средата на хола. Стаята бе просторна, издадена навън, с три огромни прозореца на всяка стена. От двете страни на къщата се простираше гора; от третата се разкриваше гледка към наклонена, терасирана поляна. Този следобед всички завеси бяха спуснати, плътният плат не позволяваше на нито един лъч да проникне в помещението. Понякога мъжът ги държеше така, понякога ги дърпаше встрани. Беше напълно непредвидим в това отношение.

Креслото бе поставено с гръб към вратата. Харесваше му начинът, по който се чувства, когато седи така. Изпитваше леко напрежение, усещане за уязвимост. Сякаш някой можеше да се промъкне и да го удари по главата. Този въображаем нападател трябваше да преодолее сложната охранителна система, но теоретично това все пак беше възможно. Така мъжът се чувстваше господар на обкръжението си. Той не се боеше от външния свят, но обичаше жизнената му среда да е добре защитена.

Лицето му бе гладко и без бръчки, резултат от редовното използване на омекотители и други поддържащи кожата средства. Косата му беше подстригана късо, очите му — ясни и с остро зрение. Ръцете му бяха с лек слънчев загар, ноктите — старателно изрязани. Той седеше съвършено гол. Креслото бе поставено под лек ъгъл спрямо лакираните дъски на пода. На масичката до него стояха чаша с много горещо кафе и чинийка с мънички стъклени перли. До тях лежеше тънка публикация. Чашата бе поставена така, че стърчеше наполовина извън ръба на масата. Креслото беше старо, покрито с изтъркана кожа. При друго стечение на обстоятелствата на една от облегалките би трябвало да стои последният брой на „Ню Йорк Таймс“, а отзад да се е изправил лакей, готов да поднесе сандвичи.

Мъжът бе оцветил една цяла етажерка за книги със зелени, сини и червени флумастери, като всяка чертичка беше дълга не повече от три милиметра. Така бе постигнал един особен замазаночерен цвят. Бяха му нужни седемнайсет флумастера и няколко седмици работа. Едно изящно бюро в другия край на стаята бе облепено с малки снимки на Мадона, изрязани от списания отпреди излизането на „Матириал гърл“, след което той загуби всякакъв интерес към нея. Сетне беше покрил бюрото с няколко слоя тъмен лак, докато заличи всяка следа от снимките. Както с етажерката, начинът, по който бе постигнат този ефект, можеше да се установи само при внимателно вглеждане.

Сега се беше заел с масичката до креслото; смяташе да я облепи със стъклени перли. Те имаха диаметър около един милиметър и бяха в четири цвята: червен, син, жълт и зелен. Залепването им изискваше огромно съсредоточаване, защото не трябваше да се поставят случайно, а в сложна последователност, която в крайна сметка нямаше да има голямо значение. След като облепи масичката, той щеше да я покрие с няколко слоя черен лак, докато заличи всяка следа от перлите. На никого нямаше да му хрумне, че под лака има нещо, както никой не би досетил, че една дъска на дюшемето е направена от голям брой слепени кибритени клечки, изгладени след това с шкурка и лакирани така, че да не се отличават от останалите дъски на пода. Събирането на клечките бе отнело на мъжа шест месеца. Всяка трябваше да бъде запалена от различен човек. Той дълбоко вярваше, че индивидуализмът е от огромна важност за човечеството. Напоследък всички гледаха едни и същи телевизионни програми, четяха едни и същи лъскави списания и се оставяха да бъдат подмамвани от медиите да ходят на едни и същи посредствени филми. Живееха по правила, създадени от напълно непознати хора. Водеха повърхностен живот в един телевизионен свят, където значение имат само последните пет минути. За тях „сега“ означаваше всичко. Изобщо не се замисляха за миналото, погълнати от вездесъщото настояще.